Сидни Шелдън - Голо лице

— По дяволите!

— Задръж топката, Роки! Значи някой е болен. В тая сграда има сигурно поне сто апартамента.

Гледаха като омагьосани на екрана как двамата санитари вкараха носилката в асансьора. Групата изчезна вътре и вратата му се затвори.

— Да изчакаме две минути — предложи Ник. — Може да е някакъв нещастен случай. Ако е така, сигурно ще има и ченгета.

— Ама че шибан късмет!

— Не се тревожи. Стивънс няма къде да избяга.

Вратата на апартамента се отвори c трясък и лекарят c двамата санитари просто влетяха вътре като бутаха носилката пред себе си.

Двамата убийци бързо пъхнаха револверите във външните джобове на палтата си.

Докторът се приближи до тях.

— Мъртъв ли е?

— Кой?

— Самоубиецът. Жив ли е или е мъртъв?

Убийците се спогледаха зашеметени.

— Вие, момчета, май сте сбъркали апартамента.

Лекарят ги разблъска и пробва вратата на спалнята.

— Заключена е. Дайте да я изкъртим.

Двамата убийци наблюдаваха безпомощно как лекарят и двамата санитари разбиват вратата c раменете си. Лекарят прекрачи в спалнята.

— Донесете носилката — каза той. Доближи се до леглото, върху което лежеше Джад. — Добре ли си?

Джад вдигна глава в мъчителен опит да фокусира очите си.

— В болницата — избъбра той.

— Веднага тръгваме.

Санитарите бързо вкараха носилката в спалнята, поставиха сръчно Джад върху нея и го завиха c одеяла, докато през това време двамата убийци ги гледаха c отчаяние.

— Да изчезваме — обади се Роки.

Лекарят ги проследи c поглед докато напуснаха апартамента. После се обърна към Джад, който лежеше върху носилката c бяло, изпито лице.

— Добре ли си, Джад? — Гласът му беше изпълнен c дълбока загриженост.

Джад направи безуспешен опит да се усмихне.

— Чудесно — каза той. Едва чуваше гласа си. — Хубава работа свърши, Пит.

Питър се вгледа в лицето на приятеля си, после кимна на двамата санитари.

— Да тръгваме.

Този път болничната стая изглеждаше другояче, но сестрата беше същата. Самото въплъщение на неодобрението. Седеше до главата му и беше първото нещо, върху което падна погледът на Джад, когато отвори очи.

— Е, дойдохме на себе си — коментира тя зловещо. — Доктор Харис искаше да ви види. Сега ще му съобщя, че сте се събудили.

И тя напусна стаята c вдървен гръб.

Джад се изправи и седна в леглото c внимателни движения. Ръцете и краката му бяха запазили рефлекса си, макар и малко забавен, но иначе бяха наред. Опита се да фокусира поглед върху един стол в стаята, като редуваше очите си. Виждаше предметите малко размазани.

— Какво ще кажете за една консултация?

Той повдигна глава. В стаята беше влязъл доктор Сеймур Харис.

— Е, — произнесе щастливо доктор Харис, — вие изглежда ще се окажете един от най-добрите ни клиенти. Знаете ли на колко възлиза вече сумата от сметката само за шевовете ви? Решихме да ви направим голямо намаление като на редовен клиент… Как спа, Джад? — запита Харис, като приседна на ръба на леглото.

— Като младенец. Какво ми даде?

— Инжекция от натриев луминал.

— Кое време е?

— Следобед.

— Господи — простена Джад. — Трябва да се измъквам оттук.

Доктор Харис издърпа картона от калъфа, който носеше.

— За какво искаш първо да си поговорим? За мозъчното ти сътресение? Разкъсванията? Контузиите?

— Чувствам се чудесно.

Лекарят остави картона до себе си. Гласът му стана сериозен.

— Джад, тялото ти е претърпяло изключително сътресение. Много по-сериозно, отколкото можеш да си представиш. И ако умът ти си е на мястото, няма да мърдаш от това легло поне няколко дни. А после ще си вземеш най-малко един месец отпуск.

— Благодаря ти, Сеймур — каза Джад.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Имам задължение, c което само аз мога да се справя.

Доктор Харис въздъхна.

— Знаеш ли кои са най-лошите пациенти на света? Докторите. — Той смени темата, очевидно вдигнал ръце. — Питър прекара до теб цялата нощ. Звъни всеки час. Много е разтревожен. Мисли, че някой се е опитал да те убие снощи.

— Нали ги знаеш какви са докторите, все им се привиждат глупости.

Харис го гледа известно време, повдигна рамене и после каза:

— Ти си психоаналитик, а аз съм най-обикновен доктор. Надявам се, че знаеш какво правиш, макар че не бих заложил и десет цента за това. Сигурен ли си, че не искаш да останеш в болницата поне няколко дни?

— Не мога да остана.

— Добре, пантеро. Утре ще те изпиша.