Сидни Шелдън - Греховете на светците

— Хотел „Метропол“? — с надежда попита Дейна.

До нея стояха група момчета.

— Естествено, ще ви заведем.

Във фоайето на хотела бе приятно топло. Имаше много туристи и бизнесмени. „Слей се с тълпата. Аз ще те посрещна във Вашингтон.“

— Кога е следващият автобус за летището? — попита тя едно от пиколата.

— След половин час, госпожице.

— Благодаря.

Дейна седна на един от столовете и се опита да овладее обзелия я ужас. Страхуваше се. Кой се опитваше да я убие и защо? Дали Кемал беше в безопасност?

Пиколото отново се появи.

— Автобусът за летището, госпожице.

Тя се качи първа. Седна в дъното и внимателно се загледа в лицата на пътниците. Бяха туристи от различни страни: европейци, азиатци, африканци и неколцина американци. По пътеката към нея закрачи някакъв мъж.

„Струва ми се познат — помисли си Дейна. — Дали ме е проследил?“ Задъхваше се.

Един час по-късно, когато пристигнаха на Шереметиево II, тя слезе от автобуса последна и побърза да отиде на гишето на „Еър Франс“.

— Какво обичате?

— Имате ли резервация на името на Дейна Евънс?

— Да. Ето билета ви. Платен е.

„Бог да благослови Роджър.“

— Благодаря ви.

— Самолетът няма закъснение. Номерът на полета е двеста и двайсет. Излита след час и десет минути.

— Има ли чакалня… — Дейна едва не каза „с много хора“, — където мога да си почина?

— По този коридор и после надясно.

— Благодаря.

Чакалнята бе претъпкана. Тук нищо не й изглеждаше необичайно или опасно. Дейна седна. Скоро щеше да е на път за Америка.

— Полет двеста и двайсет на „Еър Франс“ за Вашингтон. Моля всички пътници да приготвят паспортите и бордните си карти и да се насочат към портал три.

Дейна се изправи и се запъти натам.

— Обектът се приближава към портала — съобщи по клетъчния си телефон мъжът, който я наблюдаваше от гишето на „Аерофлот“.

Роджър Хъдсън вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Тя пътува с полет двеста и двайсет на „Еър Франс“. Чакайте я на летището.

— Какво да направим с нея?

— Инсценирайте автомобилна злополука.

Летяха на височина четиринадесет хиляди метра в безоблачно небе. Всички места бяха заети. До Дейна седеше американец.

— Грегъри Прайс — представи се той. — Търгувам с дървен материал. — Беше четиридесетинагодишен, с продълговато лице, светлосиви очи и мустаци. — Русия е страхотна страна, нали?

„В Красноярск двайсет и шест се произвежда плутоний, ключовата съставка в атомното оръжие.“

— Руснаците се различават от нас, естествено, но с времето човек свиква с тях.

„Тук живеят и работят сто хиляди учени и специалисти.“

— Е, не готвят като французите. Когато идвам тук в командировка, винаги си нося храна.

„Не могат да излизат навън. Не могат да им идват гости. Трябва напълно да се откъснат от света.“

— По работа ли бяхте в Русия?

Дейна се върна в настоящето.

— На почивка.

Той я погледна изненадано.

— Не сте избрали подходящо време за почивка в Русия.

Когато стюардесата им донесе менюто, Дейна понечи да откаже, ала в следващия момент осъзна, че умира от глад. Не си спомняше кога за последен път е яла.

— Ако ви се пие бърбън, мога да ви предложа от собствените си запаси, госпожице — каза Грегъри Прайс.

— Не, благодаря. — Тя си погледна часовника.

Щяха да кацнат след няколко часа.

Самолетът на „Еър Франс“ се приземи на летище „Дълес“. Четирима мъже наблюдаваха пътниците, които слизаха по рампата.

— Приготви ли спринцовката? — попита единият.

— Да.

— Закарай я при парка Рок Крийк. Шефът иска да инсценираме автомобилна злополука.

— Ясно.

Те отново погледнаха към изхода. Пътниците носеха тежки вълнени дрехи, канадки, наушници, шалове и ръкавици. Когато потокът им най-после секна, първият мъж намръщено рече:

— Ще отида да проверя защо се бави.

Той се спусна по рампата и влезе в самолета. Вътре вече бяха хората от поддръжката. Мъжът мина по пътеката и надзърна в тоалетните. Бяха празни. Главната стюардеса тъкмо си тръгваше.

— Къде седеше Дейна Евънс? — попита я той.

Жената се изненада.

— Дейна Евънс ли? Имате предвид телевизионната водеща?

— Да.

— Не е пътувала с този самолет. Жалко. С удоволствие бих се запознала с нея.

— Знаете ли кое му е страхотното на бизнеса с дървен материал, госпожице? — попита Грегъри Прайс. — Че продуктът ви си расте съвсем сам. Да, човек само си седи и гледа как майката Природа прави пари вместо него.