Сидни Шелдън - Греховете на светците

— С какво мога да ви помогна, госпожице Евънс?

— Имам няколко въпроса за Джули Уинтроп.

— Да?

— Колко време работихте при нея?

— Четири години и девет месеца.

— Харесвахте ли я?

Рексфорд се усмихна.

— Тя беше невероятно мила, прелестна дама във всяко отношение. Не… Не повярвах на ушите си, когато чух по новините за нещастния случай.

— Джули Уинтроп имаше ли врагове?

Икономът се намръщи.

— Моля?

— Госпожица Уинтроп имала ли е връзка с някого, когото може да е… зарязала? Или някой просто да е имал зъб, на нея или на семейството й?

Стив Рексфорд бавно поклати глава.

— Госпожица Джули не беше такъв човек. Не можеше да нарани никого. Не. Тя щедро раздаваше и времето, и състоянието си. Всички я обичаха.

Дейна внимателно се вгледа в него. Очевидно говореше сериозно. Всички говореха сериозно. „Какво правя аз, по дяволите? — зачуди се тя. — Чувствам се като Дейна Кихот. Само че няма вятърни мелници.“

Следващият в списъка й беше Морган Ормънд, директор на Джорджтаунската художествена галерия.

— Разбрах, че искате да разговаряме за Гари Уинтроп.

— Да. Питах се…

— Смъртта му е огромна загуба. Нашият народ изгуби своя най-голям покровител на изкуството.

— Господин Ормънд, в света на изкуството има огромна конкуренция, нали?

— Конкуренция ли?

— Сигурно понякога се случва няколко души да се стремят да купят една и съща творба и да…

— Разбира се. Но не и с господин Уинтроп. Той имаше невероятна лична колекция и в същото време раздаваше щедри дарения на музеите. Не само на нашата галерия — благотворителната му дейност обхващаше целия свят. Мечтаеше да направи голямото изкуство достъпно за всички.

— Знаете ли дали е имал врагове…

— Гари Уинтроп ли? Не. Категорично.

Последната среща бе с Розалинд Лопес, лична прислужница на Мадлин Уинтроп в продължение на петнадесет години. Сега работеше във фирмата за доставки на съпруга си.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем, госпожо Лопес. Исках да поговорим за Мадлин Уинтроп.

— Бедната госпожа. Тя… тя беше най-милият човек на света.

„Това започва да ми прилича на развален грамофон“ — помисли си Дейна.

— Каква ужасна смърт!

— Да — съгласи се Дейна. — Работили сте при нея много време.

— О, да.

— Знаете ли дали по някакъв начин не е обидила някого, дали не си е създала врагове?

Розалинд Лопес я погледна изненадано.

— Врагове ли? Не, госпожо. Всички я обичаха.

„Направо си е развален грамофон“ — реши Дейна.

„Сигурно съм сгрешила — на връщане към офиса си каза тя. — Въпреки всичко, смъртта на цялото семейство трябва да е съвпадение.“

Отиде при Мат Бейкър. Посрещна я Аби Ласман.

— Здрасти, Дейна.

— Мат чака ли ме?

— Да. Влизай.

Когато влезе в кабинета му, Бейкър вдигна поглед.

— Как е днес Шерлок Холмс?

— Елементарно, драги Уотсън. Сбъркала съм. Тук няма никаква сензация.

Съобщението на майка й я свари неподготвена.

— Дейна, скъпа, имам невероятна новина.

— Да, мамо?

— Ще се омъжвам.

— Какво?! — смая се Дейна.

— Да. Отидох на гости на една приятелка в Уестпорт, Кънектикът, и тя ме запозна с него.

— Радвам се за теб, мамо. Това е чудесно.

— Той е… той е толкова… — Майка й се изкиска. — Не мога да го опиша, но е възхитителен. Ще ти хареса.

— Откога го познаваш? — предпазливо попита Дейна.

— От достатъчно време, скъпа. Ние сме точно един за друг. Извадих страхотен късмет.

— Той работи ли нещо?

— Престани да се държиш като баща ми. Разбира се, че работи. Той е преуспяващ застрахователен агент. Казва се Питър Томкинс. Има великолепна къща в Уестпорт и нямам търпение да дойдете с Кимбал, за да ви запозная е него. Нали ще дойдете?

— Разбира се.

— Питър също много иска да се запознае с теб. Постоянно разправя на всички колко си известна. Сигурна ли си, че ще можеш да отделиш време?

— Да. — Дейна нямаше предавания през почивните дни. — Ще ми бъде приятно.

— Скоро ще се запознаеш с баба си — каза Дейна, когато го взе от училище. — Ще бъдем истинско семейство, миличък.

— Върха.

Тя се усмихна.

— Все не успявам да ти насмогна на жаргона.

Рано сутринта в събота Дейна и Кемал потеглиха за Кънектикът.

— Това ще е чудесно за всички — увери момчето тя. — Дядовците и бабите обожават да глезят внуците си. А и ще можеш да им гостуваш.

— И ти ще си там, нали? — нервно попита Кемал.

Дейна стисна ръката му.

— Да.