Сидни Шелдън - Звездите светят над нас

На устните на Филип се появи крива усмивка.

— Каква ирония на съдбата, а? Мислех, че някой ден ще се захвана с това, след като приключа с концертната си дейност.

Елърби тихо каза:

— Е, този ден е настъпил, нали? Позволих си да разговарям с директора на музикалното училище „Истман“ в Рочестър. Биха дали всичко възможно, ако се съгласиш да преподаваш там.

Филип се намръщи.

— Това би означавало да се преместя да живея там. Седалището на Лара е в Ню Йорк — той поклати глава. — Не мога да й причиня това. Не знаеш колко чудесна беше тя към мен, Бил.

— Сигурен съм, че е така.

— Буквално заряза бизнеса си, за да се грижи за мен. Тя е най-грижовната и внимателна жена, която съм срещал. Луд съм по нея.

— Филип, поне помисли върху предложението на „Истман“.

— Кажи им, че благодаря, но се боя, че отговорът е не.

— Ако промениш мнението си, ще ми кажеш ли?

— Ти ще бъдеш първият — кимна Филип.

Когато Филип се прибра, Лара беше отишла на работа. Неспокоен, той се разхождаше из апартамента. Мислеше за разговора с Елърби. „Много бих искал да преподавам, но не мога да поискам от Лара да се премести в Рочестър, а не мога да отида там без нея.“

Чу, че външната врата се отваря.

— Лара?

Беше Мариан.

— О, съжалявам, Филип. Не знаех, че тук има някой. Дойдох да върна ключа си.

— Мислех, че вече си в Сан Франсиско.

Тя го погледна озадачена.

— Сан Франсиско ли? Защо?

— Нали там е новото ти работно място?

— Нямам нова работа.

— Но Лара каза…

Мариан изведнъж разбра.

— Разбирам. Тя не ти ли каза защо ме уволни?

— Уволнила ли те е? Каза ми, че си напуснала… че си получила по-добро предложение.

— Не е вярно.

— Мисля, че е по-добре да седнеш — бавно рече Филип.

Седнаха един срещу друг.

— Какво става? — попита Филип.

Мариан си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че жена ти смята, че аз… имам някакви намерения към теб.

— За какво говориш?

— Обвини ме, че съм откраднала диамантената гривна, която ти й подари, като повод да ме уволни. Сигурна съм, че тя е прибрала гривната някъде.

— Не мога да повярвам — запротестира Филип. — Лара никога не би направила подобно неща.

— Тя би направила всичко, за да те задържи.

Той я гледаше изумен.

— Аз… не знам какво да кажа. Нека поговоря с Лара и…

— Не. Моля те, недей. Ще бъде по-добре, ако не й казваш, че съм идвала — тя стана.

— Сега какво ще правиш?

— Не се безпокой. Ще си намеря друга работа.

— Мариан, ако мога да направя нещо…

— Няма какво.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Грижи се за себе си, Филип — тя си тръгна.

Филип гледаше разтревожен след нея. Не можеше да повярва, че Лара е способна на такава измама и се питаше защо нищо не му е казала. Помисли, че може би Мариан наистина е откраднала гривната, а Лара не е искала да го тревожи. Мариан лъжеше.

Заложната къща се намираше на Саут Стейт Стрийт в сърцето на Лууп. Когато Джеси Шоу влезе, старецът зад щанда вдигна глава.

— Добро утро. Какво обичате?

Шоу сложи на щанда един ръчен часовник.

— Колко ще ми дадете за това?

Собственикът на заложната къща взе часовника и го разгледа.

— „Пиаже“. Хубав часовник.

— Аха. Адски ми е неприятно да се разделя с него, но късметът нещо ми изневери. Нали разбирате?

Собственикът сви рамене.

— Това ми е работата. Няма да повярвате какви истории за лош късмет съм чувал.

— След някой друг ден ще си го откупя. В понеделник започвам нова работа. Но дотогава имам нужда от пари.

Собственикът разгледа часовника по-внимателно. На гърба на капака личеше, че някакъв надпис е бил изстърган. Той погледна клиента:

— Извинете ме за миг, но бих искал да погледна механизма. Понякога тези часовници са произведени в Бангкок и вътре няма нищо.

Той отиде в задната стаичка. Сложи лупа на окото си и разгледа следите от издраскването. Едва се различаваха буквите „НФипслвоЛра.“ Понечи да вдигне телефона, но клиентът извика:

— Хей, аз бързам. Вземате ли часовника, или не?

— Идвам — собственикът се върна в магазина. — Мога да ви дам петстотин долара.

— Петстотин? Тоя часовник струва…

— Както искате.

— Добре — неохотно рече Шоу. — Ще ги взема.

— Трябва да попълните този формуляр.

— Разбира се.

Той написа „Джон Джоунс, Хънт Стрийт №21“. Доколкото знаеше, в Чикаго нямаше Хънт Стрийт и той с положителност не беше Джон Джоунс. Сложи парите в джоба си.

— Много съм ви задължен. След няколко дни ще дойда да си го взема обратно.