Сидни Шелдън - Звездите светят над нас

Той дълго и гневно я изгледа, после по лицето му бавно се изписа усмивка.

— Знаещ ли, отдавна не съм ял китайска кухня.

Когато Лара се върна от работа, Филип й каза:

— В четвъртък ще отида на обяд с Елърби.

— Чудесно, скъпи! Кога го реши?

— Мариан го реши вместо мен. Смята, че за мен ще бъде добре да изляза навън.

— Така ли? — „Но не искаше да излезеш, когато аз ти предлагах.“ — Много мило от нейна страна.

— Да. Тази жена си я бива.

„Колко съм глупава , мислеше Лара. Не биваше да ги сближавам така. Точно сега Филип е прекалено уязвим.“ В този миг Лара разбра, че трябва да се отърве от Мариан.

На другия ден, когато Лара се прибра, Филип и Мариан играеха табла.

„Нашата игра“ , помисли Лара.

— Как мога да те бия, когато непрекъснато хвърляш чифтове? — питаше, смеейки се, Филип.

Лара стоеше на прага и ги гледаше. Отдавна не бе чувала смеха на Филип.

Мариан вдигна поглед и я видя.

— Добър вечер, мисис Адлър.

Филип скочи прав.

— Здравей, скъпа — той я целуна. — Ще ми смъкне гащите от бой.

„Но аз не бих го позволила“ , рече си Лара.

— Ще имате ли нужда от мен тази вечер, мисис Адлър?

— Не, Мариан. Можеш да си вървиш. Ще се видим утре сутрин.

— Благодаря. Лека нощ.

— Лека нощ, Мариан.

Наблюдаваха я как си тръгна.

— Тя ми е добра компания — рече Филип.

Лара го погали по бузата.

— Това ме радва, скъпи.

— Как вървят нещата в службата?

— Добре — тя нямаше намерение да обременява Филип с проблемите си. Налагаше се да отлети до Рино и отново да говори пред Комисията по хазарта. Ако я принудеха, трябваше да намери начин да оцелее и след забраната на хазартните игри в хотела, но щеше да бъде много по-лесно, ако можеше да ги разубеди.

— Филип, опасявам се, че ще се наложи да прекарвам повече време в службата. Хауард не може да решава всичко сам.

— Няма проблеми. Ще се оправя.

— След ден-два ще пътувам до Рино. Не искаш ли да дойдеш с мен?

Филип поклати глава:

— Още не съм готов — той погледна осакатената си лява ръка. — Още не.

— Добре, любими. Няма да отсъствам повече от два-три дни.

Когато рано на другата сутрин Мариан дойде на работа, Лара я чакаше. Филип още спеше.

— Мариан… знаеш ли диамантената гривна, която мистър Адлър ми подари за рождения ден?

— Да, мисис Адлър.

— Кога я видя за последен път?

Тя се замисли.

— Беше на тоалетката в спалнята ви.

— Значи си я видяла?

— Но, да. Нещо неприятно ли се е случило?

— Боя се, че да. Гривната е изчезнала.

Мариан я гледаше втренчено.

— Изчезнала? Кой би могъл?…

— Разпитах обслужващия персонал. Не знаят нищо.

— Да се обадя ли в полицията, да…?

— Не е необходимо. Не бих искала да те поставям в неудобно положение.

— Не разбирам.

— Така ли? Мисля, че за теб самата ще бъде най-добре, ако забравим тази история.

Мариан я зяпна шокирана.

— Знаете, че не съм взела гривната, мисис Адлър.

— Не знам нищо подобно. Ще трябва да напуснеш. — Тя самата се мразеше за това, което правеше.

„Но никой няма да ми отнеме Филип. Никой.“

Когато Филип слезе за закуска, Лара каза:

— Между другото ще намеря нова секретарка, която да работи тук.

Филип изненадано я погледна.

— Какво е станало с Мариан?

— Тя напусна. Предложили й… работа в Сан Франсиско.

Той я гледаше учудено.

— О, много жалко. Мислех, че тук й харесва.

— Убедена съм в това, но не бихме искали да й попречим, нали?

„Прости ми“ , рече си Лара.

— Не, разбира се — каза Филип. — Бих искал да й пожелая късмет. Тя…?

— Отиде си.

— Предполагам, че ще трябва да си намеря нов партньор за табла.

— Когато нещата малко се поуталожат, ще бъда на твое разположение.

Филип и Уилям Елърби седяха на една ъглова маса в ресторанта на Фу.

— Радвам се, че те виждам, Филип — каза Елърби. — Обаждах ти се, но…

— Знам. Съжалявам. Не ми беше до разговори с никого, Бил.

— Надявам се, че ще заловят това копеле.

— Полицаите бяха така любезни да ми обяснят, че нападенията като това не се ползват с предимство в ежедневието им. Поставят ги малко по-високо от случаите на загубени котки. Никога няма да го хванат.

Елърби колебливо рече:

— Разбрах, че вече няма да можеш да свириш.

— Правилно си разбрал — Филип повдигна осакатената си ръка: — Тя е мъртва.

Елърби се наведе напред и настойчиво заговори:

— Но ти не си, Филип. Животът ти все още е пред теб.

— И какво да правя?

— Да преподаваш.