Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Десетина минути по-късно вратата на лабораторията се отвори и той чу глас.

— Много до късно работиш, Емил.

Йопли вдигна стреснато глава, Кога видя кой е влязъл, стана и смутено отговори.

— Да, господине. — Чувстваше се поласкан, че такъв важен човек е минал да го посети.

Свръхсекретният проект „Извор на младостта“, нали така?

Емил се поколеба. Мис Рофи му бе казала, че никой не трябва да знае за проекта. Но това, разбира се, не се отнасяше за госта му. Той бе човекът, който го бе довел в компанията. И Емил Йопли се усмихна с думите:

— Да, господине. Свръхсекретен е.

— Добре. Нека си остане такъв. Как върви?

— Чудесно, господине.

Гостът се отправи към една от клетките със зайци. Емил Йопли го следваше.

— Имате ли нужда от някакви подробности?

Мъжът се усмихна.

— Не, нямам. Твърде добре съм запознат с проекта ти, Емил. — Гостът тръгна да си върви, но докато се обръщаше, събори една паничка от лавицата, която падна на пода. — Извинявай.

— Не се безпокойте, господине. Аз ще я прибера. — Емил Йопли се наведе да вдигне паничката и усети в тила си поток от червени пламъци, а последното, което осъзна, бе, че полита към пода.

Елизабет се събуди от настоятелния звън на телефона. Седна в леглото с все още натежали от съня очи и погледна будилника върху нощното шкафче. Пет часът сутринта. Протегна се пипнешком и вдигна слушалката. Чу нечий разтревожен глас:

— Мис Рофи, вие ли сте? Тук е охраната на завода. В една от лабораториите избухна експлозия. Всичко е унищожено.

Тя моментално се разсъни.

— Има ли пострадали?

— Да, мадам. Един от учените е загинал в пламъците.

Не беше нужно да й казва името му.

Инспектор Макс Хорнунг седеше и мислеше. Стаята на инспекторите бе изпълнена с шума на пишещи машини, гласовете на спорещи и звъна на телефони, но Хорнунг не виждаше и не чуваше нищо. Той умееше да се съсредоточава еднопосочно, като компютър. Мислеше си за устава на „Рофи и синове“, така, както го бе съставил старият Самуел със запазване на контролния пакет в ръцете на фамилията. „Умно измислено — каза си Макс. — Но й опасно.“ Уставът на компанията му напомняше за тонтината, измисления от италинския банкер Лоренцо Тонти през 1695 г. застрахователен план. Всеки член на тонтината внасял равен дял средства, а когато някой умирал, надживелите го наследявали неговия дял. Подбудите да се премахнат останалите били достатъчно силни. Както и при „Рофи и синове“. Прекалено голямо изкушение бе да оставиш някому наследство в размер на милиони, а после да му кажеш, че не може да го продава, докато всички не се съгласят.

Макс откри, че Сам Рофи не е бил съгласен. Той бе мъртъв. Елизабет Рофи не се бе съгласила. Едва бе избегнала смъртта на два пъти. Прекалено много злополуки. Инспектор Макс Хорнунг не вярваше в злополуките. Той отиде да говори със старши-инспектор Шмид.

Старши-инспекторът изслуша рапорта на Макс Хорнунг за нещастния случай със Сам Рофи и изръмжа:

— Е, имало някакво объркване с имената на водачите. Това не е достатъчен повод за образуване на следствие за убийство, Хорнунг. Не и в моя отдел.

Дребничкият детектив търпеливо обясни:

— Мисля, че не е само това. „Рофи и синове“ имат големи проблеми вътре в компанията. Възможно е някой да е сметнал, че премахването на Сам Рофи ще ги реши.

Старши-инспектор Шмид се облегна назад и се загледа в инспектор Хорнунг. Той бе убеден, че предположенията му са безпочвени. Но мисълта, че инспектор Макс Хорнунг може да му се махне от очите за известно време, го изпълваше с огромна радост. Отсъствието му щеше да повдигне настроението на всички в отдела. А имаше и още едно съображение: хората, които Макс Хорнунг си бе наумил да разследва. Не някои други, а влиятелната фамилия Рофи. При нормални обстоятелства Шмид би наредил на Макс Хорнунг да стои много надалеч от тях. Ако инспектор Хорнунг ги разсърдеше — а другояче не можеше и да стане, — те имаха, достатъчно власт да го изхвърлят от полицията. И никой нямаше да обвинява старши-инспектор Шмид. А не бяха ли му натрапили дребничния детектив? Ето защо той отговори на Макс Хорнунг:

— Случаят е ваш. Работете спокойно.

— Благодаря — отговори с щастлива усмивка Макс.

Докато Макс се прибираше по коридора към стаята си, към него се приближи следователят от отдела за убийства.

— Хорнунг! Можеш ли да ми дадеш на заем за малко паметта си?

— Моля? — примигна Макс.

— Речният патрул току-що извади от водата едно момиче. Ще дойдеш ли да я видиш?