Сидни Шелдън - Кръвна връзка

— Предполагам — погледна го тя изненадано.

— В нощта, когато се разби асансьорът, работихте ли до късно с мистър Уйлямс и Кати Ерлинг?

— Да.

— Но не сте си тръгнали заедно, така ли?

— Аз си тръгнах по-рано. Имах уговорена среща — обади се Рийс.

Макс го погледна за миг, а после се обърна към Елизабет:

— Колко време след мистър Рийс си тръгнахте и вие?

— Мисля, че след около час.

— Заедно ли си тръгнахте с Кати Ерлинг?

— Да. Взехме си палтата и излязохме в коридора. — Гласът й потрепера. — А… асансьорът беше на етажа и ни чакаше.

„Специалният експресен асансьор.“

— Какво се случи после?

— И двете влязохме в кабината. Телефонът в кабинета иззвъня. Кати… мис Ерлинг… каза: „Аз ще се обадя“ и тръгна да излиза. Но аз очаквах международен разговор, който бях поръчала, и затова й казах, че аз ще се обадя. — Елизабет замълча, а очите й се напълниха със сълзи. — Излязох от асансьора. Тя ме попита дали да ме изчака, а аз й казах да слиза. Тя натисна бутона за партера. Тръгнах обратно към кабинета и докато отварях вратата, чух… чух писъците, а после… — Повече не бе в състояние да продължи.

Рийс се обърна с потъмняло от гняв лице към Макс Хорнунг:

— Достатъчно. Ще ни кажете ли за какво е всичко това?

„Става въпрос за убийство“ — помисли си Макс. Някой се бе опитал да убие Елизабет Рофи. Макс седеше и мислеше съсредоточено, като се опитваше да си припомни всичко, което бе научил за „Рофи и синове“ през последните четиридесет и осем часа. Компанията бе изпаднала в сериозни затруднения, осъдена бе да плаща астрономически обезщетения, пресата бе залята с отрицателни материали, губеше клиентите си и дължеше огромни суми на банките, които започваха да стават нетърпеливи. Една узряла за промени компания. Нейният президент Сам Рофи, който имаше решаващия глас, бе умрял. Опитен алпинист, загинал при злополука в планината. Контролният пакет бе преминал в ръцете на дъщеря му Елизабет, която за малко не бе загинала при катастрофа с джип в Сардиния и едва се бе разминала със смъртта след авария с наскоро проверяван асансьор. Някой си играеше със смъртта.

Инспектор Макс Хорнунг би трябвало да се чувства щастлив. Намерил бе изпуснатата нишка. Но сега, когато се бе запознал с Елизабет Рофи, тя не бе само някакво име или просто уравнение в математическа задача. В нея имаше нещо много особено. Макс усети внезапно желание да я брани и да я защитава.

Рийс настоя:

— Попитах ви какво…

Макс го изгледа и подхвърли мъгливо:

— Ъ-ъ… обикновената процедура, мистър Уйлямс. Нищо особено. — Стана от стола си. — Извинете ме.

Чакаше го неотложна работа.

Старши-инспектор Шмид бе изкарал тежък ден. Пред бюрото на авиокомпания „Иберия“ имаше политическа демонстрация, задържани бяха трима души. Пожар със съмнителен характер в книжна фабрика в Брунау. Извършваше се разследване. В парка Платшпиц бе изнасилено момиче. Два случая на кражби с взлом в Гюбелин и в Грима, близо до Баур-о-Лак. И като допълнение, инспектор Макс Хорнунг отново бе тук, развиващ някаква безсмислена теория. Старши-инспектор Шмид усети, че отново започва да диша учестено.

— Барабанът на асансьора се е счупил — обясняваше Макс. — Когато е паднал, всички предпазни устройства са излезли от строя. Някой…

— Видях докладите, Хорнунг. Обикновена амортизация.

— Не, господин старши-инспектор. Прегледах спецификацията на кабелния барабан. Трябвало е да издържи още пет-шест години.

Старши инспектор Шмид усети, че бузата му започва да трепери.

— Какво искате да кажете?

— Че някой е повредил асансьора.

Не „Мисля, че някой е повредил асансьора“ или „Според мен някой е повредил асансьора.“ А, не! „Някой е повредил асансьора.“

— Защо им е трябвало да го правят?

— Тъкмо това искам да разбера.

— Искате да отидете пак в „Рофи и синове“ ли?

Инспектор Макс Хорнунг изгледа инспектор Шмид с неприкрито превъзходство:

— Не, господин инспектор. Искам да отида в Шамони.

Град Шамони е разположен на 3400 фута височина над морското равнище, на четиридесет мили от Женева, във френския департамент Горна Савоя, между масива Монблан и хребета Егил руж, откъдето с разкрива една от най-величествените гледки в света.

Инспектор Макс Хорнунг изобщо не обръщаше внимание на пейзажа, докато слизаше от влака на гарата в Шамони, стискайки износения си картонен куфар в ръка. Отпъди приближилото се такси и се отправи пеша към ниското здание на полицейския участък, разположен на главния площад в центъра на града. Макс влезе и веднага се почувства у дома, изпълнен с топли чувства към полицейското братство по целия свят. Той бе станал един от тях.