Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Когато Самуел станал на дванайсет години, баща му го завел за първи път в Краков. Мисълта, че ще мине през забранените порти и ще види самия Краков, изпълвала момчето с неописуемо вълнение.

В шест часа сутринта Самуел, облечен в единствения си хубав костюм, стоял до баща си в тъмното пред огромните заключени порти, водещи към града, сред шумна тълпа от мъже с грубо сковани колички и подвижни сергии. Въздухът бил студен и влажен и Самуел се загръщал в овехтелия си кожух.

Сторило му се, че минали часове преди яркооранжевото слънце да се покаже на хоризонта от изток и тълпата да се раздвижи нетърпеливо. Няколко минути по-късно огромните дървени порти започнали да се разтварят и търговците се втурнали през тях по посока на града, като колона от трудолюбиви мравки.

Когато наближили прекрасния и страховит град, сърцето на Самуел започнало да бие учестено. Пред себе си виждал извисяващите се над Висла укрепления. Той се притиснал още по-силно до баща си. Бил наистина в Краков, заобиколен от страховитите християни, които ги заключвали в гетото всяка вечер. Поглеждал бързо и уплашено лицата на минувачите и се изненадал, че са толкова различни. Те не носели пайве — обици, нито пък бекече — дългите черни палта, а мнозина били гладко обръснати. Самуел и баща му крачели по улица „Планте“ към оживения пазар и минали край огромен храм с две кули — църквата на Дева Мария. Самуел никога не бил виждал подобно великолепие. Новият свят бил изпълнен с чудеса. Преди всичко го обзело вълнуващото чувство, че е свободен и е на воля, което просто спирало дъха му. Къщите покрай улицата не били скупчени, а всичките били отделени една от друга и пред повечето от тях имало градинки. Самуел си помислил, че в Краков сигурно всички са милионери.

Той придружил баща си до шестима различни снабдители, от които купили стока и я натоварили на количката. Щом я напълнили, бащата и синът потеглили обратно към гетото.

— Не можем ли да останем още малко? — примолил се Самуел.

— Не, синко. Трябва да се прибираме.

Самуел не искал да се прибира. За първи път през живота си излизал извън портите и бил изпълнен с толкова силно въодушевление, че бил като замаян. Значи хората можели да живеят така, да ходят свободно където си пожелаят, да правят каквото си поискат…

Защо не се е родил от другата страна на портата? Но моментално се засрамил, че е могъл да си помисли подобно нещо.

Същата нощ когато Самуел си легнал, останал буден дълго, мислейки си за Краков и красивите къщи с цветята и зелените градини. Трябвало да намери начин да бъде свободен. Искало му се да поговори с някого за нещата, които го вълнували, но никой нямало да го разбере.

Елизабет остави книгата и се облегна с притворени очи, опитвайки се да си представи самотата на Самуел, вълненията му и обзелата го безизходица.

От този момент тя започна да се отъждествява с него, така както и той бе част от нея. В жилите й течеше неговата кръв. Изпълни я чудесно и опияняващо чувство за принадлежност.

Елизабет чу шума от колата на баща й, изкачваща се по алеята, и бързо скри книгата. До края на престоя й във вилата нямаше никаква възможност да продължи да чете, но когато се върна в Ню Йорк, книгата лежеше скрита на дъното на куфара й.

След топлото зимно слънце на Сардиния Ню Йорк й се стори като Сибир. Улиците бяха покрити със сняг и киша, а духащият откъм Ийст Ривър вятър бе ледоностуден, но на Елизабет й бе все едно. Сега живееше в Полша, в друго столетие, и споделяше приключенията на прапрадядо си. Всяка вечер, след като се прибереше от училище, Елизабет изтичваше в стаята си, заключваше се и изваждаше Книгата. Мина й през ума да я обсъди с баща си, но се боеше, че може да й я вземе.

А именно старият Самуел й вдъхваше смелост съвсем необяснимо и неочаквано. На Елизабет й се струваше, че си приличат много. Самуел е бил самотник. Не е имал с кого да си поговори. „Като мен“ — мислеше си тя. И тъй като бяха почти на същата възраст, макар и разделени от цял век, тя можеше да се идентифицира с него.

Самуел искаше да стане лекар.

Само трима лекари имаха разрешение да се грижат за хилядите хора, натъпкани в нехигиеничните, непрекъснато нападани от епидемии квартали на гетото, като от тримата, най-преуспял бе д-р Зено Вал. Къщата му изпъкваше сред бедните му съседи като замък в средата на коптор. Беше на три етажа, а през прозорците й се виждаха изпраните и колосани завеси от бяла дантела и лъскавите, полирани мебели. Самуел си представяше как докторът вътре преглежда, превързва и лекува пациентите си: правеше това, за което си мечтаеше Самуел. Разбира се, ако някой като д-р Вал се заинтересува от него, мислеше си Самуел, той би могъл да му помогне да стане лекар. Но доколкото му бе известно, д-р Вал бе недостижим, подобно на християните, живеещи в Краков, отвъд забранената стена.