Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Той никога вече нямаше да й се обади. Никога вече нямаше да чуе гласа му. Никога вече нямаше да го види. Бездънна ледникова пукнатина. Бездънна.

Елизабет продължаваше да лежи, като прехвърляше миналото и си спомняше за всичко.

Раждането на Елизабет Роуън Рофи бе двойна трагедия. По-малкото нещастие бе, че майката на Елизабет почина в родилната зала, а по-голямото бе, че Елизабет се роди момиче.

В продължение на девет месеца, докато се появи от мрака на майчината утроба, тя бе очакваното с най-голямо нетърпение дете на света, наследяващо огромна империя — гигантската компания „Рофи и синове“, с капитал от милиарди долари.

Съпругата на Сам Рофи, Патриша, бе тъмнокоса удивителна хубавица. Много жени се бяха опитвали да се омъжат за Сам Рофи заради положението, известността и богатството му. Патриша се бе омъжила за Сам, защото се бе влюбила в него. Оказа се, че това е била най-неподходящата причина. Сам Рофи бе търсил практическо решение и Патриша отговаряше идеално на изискванията му. Той нямаше нито време, нито нагласа да бъде семеен човек. В живота му нямаше място за друго, освен за „Рофи и синове“. Бе се отдал фанатично на компанията и очакваше същото от всички около себе си. Патриша имаше стойност дотолкова, доколкото би могла да допринесе за репутацията на компанията. Но когато най-после разбра какъв брак си е избрала, бе станало много късно. Сам й бе определил роля, която тя изпълняваше прекрасно. Безупречна като домакиня, тя бе идеалната мисис Сам Рофи. Не получила любов от съпруга си, след време Патриша се научи да не отдава и своята любов. Обслужваше Сам и бе на подчинение в „Рофи и синове“ така, както и най-обикновената секретарка. Бе на разположение по двайсет и четири часа в денонощието, готова да полети навсякъде, където Сам щеше да има нужда от нея, можеше да прави компания на неколцина чуждестранни ръководители или пък, уведомена в последния момент, да поднесе изискана вечеря на сто души върху колосани, богато бродирани покривки с блестящи кристални сервизи и тежки сребърни прибори от XVIII век. Патриша бе една от необявените ценности на „Рофи и синове“. Правеше всичко необходимо да поддържа чудесния си вид, спортуваше и спазваше диета като спартанец. Имаше превъзходна фигура, а дрехите й се шиеха по модели на Норъл в Ню Йорк, Шанел в Париж, Хартнъл в Лондон и младия Сибил Конъли в Дъблин. Бижутата, които Патриша носеше, бяха създадени за нея от Жан Шлумбергер в България. Животът й бе изпълнен с ангажименти, но безрадостен и лишен от съдържание. Но когато забременя, всичко се промени.

Сам Рофи бе последният мъжки наследник на династията Рофи и Патриша знаеше колко силно иска да има син. Осланяше се на нея. И ето че сега бе като кралицата-майка, носеше бебето в себе си — младия принц, който един ден щеше да наследи кралството. Когато я качиха на носилката за родилната зала, Сам стисна ръката й и промълви: „Благодаря ти.“

Почина от емболия трийсет минути по-късно и хубавото бе, че си отиде, без да знае, че не е оправдала надеждите на мъжа си.

Сам Рофи отдели време от претрупаната си програма, за да погребе жена си, а после се зае с проблема, свързан с отглеждането на невръстната си дъщеря.

Седмица след раждането Елизабет бе отнесена вкъщи и предадена на бавачка — първата от дългата поредица бавачки. През първите пет години от живота си Елизабет виждаше баща си съвсем рядко. За нея той бе като някакъв неясен образ, непознат човек, който винаги пристигаше или заминаваше. Пътуваше постоянно, а Елизабет създаваше допълнително неудобство, тъй като трябваше да я мъкне със себе си като допълнителен багаж. Елизабет прекарваше месец в имението им в Лонг Айлънд, където имаше алея за боулинг, тенискорт, плувен басейн и игрище за скуош. След няколко седмици бавачката й опаковаше дрехите и я изпращаха със самолет във вилата им в Биариц. Там имаше петдесет стаи и трийсет акра земя и Елизабет постоянно се губеше.

Наред с това Сам Рофи притежаваше обширен апартамент на площад „Бийкмън“ в Ню Йорк и вила на Коста Смералда в Сардиния. Елизабет пътуваше до всичките домове, сновеше между къщата, апартамента и вилите и растеше сред разточителна елегантност. Но навсякъде се чувстваше като външен човек, попаднал по погрешка на богато празненство с негостоприемни домакини.

Когато порасна, Елизабет разбра какво значи да бъдеш дъщеря на Сам Рофи. Тя бе пожертвала чувствата си заради компанията, така както и майка й го бе направила някога. Лишена бе от семеен живот, защото не съществуваше семейство, а само платени заместители и далечната фигура на човека, който бе неин баща, но не се интересуваше от нея, а само от компанията. Патриша бе съумяла да се примири с положението, но за детето това бе мъчително. Елизабет се чувстваше нежелана и необичана и не знаеше как да се справи с отчаяното си състояние, като накрая започна да обвинява себе си за това, че е отблъскваща. Опитваше се отчаяно да спечели любовта на баща си. Когато тръгна на училище, започна да прави в клас различни подаръци за него — детски рисунки с молив и водни бои и несиметрични пепелници, които пазеше старателно, очаквайки го да се върне от някое от служебните си пътувания, така че да може да го изненада, да го зарадва и да го чуе да казва: „Толкова е хубаво, Елизабет. Много си талантлива.“