Габриел Шевалие - Клошмерл

Георги Хр. Куфов

Това ще каже не по-малко от един предговор и ще измъчи по-малко читателя

DIFFICILE EST NON SATIRAM SCRIBERE [Трудно е да не се пише сатира. — Б. пр.] Juvenal

МИСЛЯ, ЧЕ В ЧОВЕШКОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ РОДИ ТАКАВА НЕВЕРОЯТНА НЕБИВАЛИЦА, ЧИЙТО ПРИМЕР ДА НЕ СЕ СРЕЩА В НЯКОЙ ОБЩЕСТВЕН ОБИЧАЙ, И СЛЕДОВАТЕЛНО, КОЯТО НАШИЯТ РАЗУМ ДА НЕ ПОДКРЕПЯ И ОБОСНОВАВА.

ЕЗИКЪТ, КОЙТО ОБИЧАМ, Е ПРОСТИЯТ И ЧИСТОСЪРДЕЧЕН ЕЗИК КАКТО В КНИГАТА, ТАКА И В РАЗГОВОРА.

Монтен

ТРЯБВА ДА ПРОГОНВАМ СКУКАТА — ТОВА Е УСЛОВИЕТО, НО ТРЯБВА И ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМ ПОНЯКОГА.

Дидро

— КОЙ ТЕ ДАРИ С ТАКАВА ВЕСЕЛА ФИЛОСОФИЯ?

— СВИКВАНЕТО СЪС ЗЛОЩАСТИЕТО.

Бомарше

БИХ НОСИЛ МАСКА С УДОВОЛСТВИЕ, БИХ СМЕНИЛ ИМЕТО СИ С РАДОСТ.

Стендал

През месец октомври 1922 г., към пет часа следобед, на главния площад на Клошмерл-ан-Божоле, засенчен с красиви кестенови дървета и украсен в средата с великолепна липа, за която разправяха, че била посадена през 1518 година в чест на посещението на Ан дьо Божо по тия места, двама души се разхождаха един до друг нагоре-надолу с бавната походка на селски хора, за които като че ли винаги има време за всяко нещо, и си разменяха думи, изпълнени с такъв категоричен смисъл, че ги изричаха след дълго подготвително мълчание — едва по едно изречение на всеки двайсет крачки. Често пъти една единствена дума или някое възклицание заместваше цяло изречение. Но тези възклицания съдържаха твърде изразителни нюанси за двамата събеседници, които се познаваха отдавна и преследваха в съгласие общи цели, като поставяха заедно жалоните на една зряло обмислена амбиция. Грижите им този път бяха от политическо естество и като такива — насочени срещу евентуална опозиция. Това именно им придаваше толкова сериозен и осторожен вид.

Единият от тях, вече над петдесетте, едър, румен, все още рус, представляваше истински тип на потомците на бургундите, заселили се някога ##по Рона. Лицето му, с изпръхнала от вятъра и слънцето кожа, се оживяваше най-вече от две малки светлосиви очи, обкръжени от тънки и постоянно свити бръчки, нещо, което му придаваше някакво хитро изражение, ту сурово, ту сърдечно. Но устата, която би могла да даде за характера му някои указания, които не се четяха в погледа му, не се виждаше под провисналите мустаци — сред тях потъваше дръжката на къса черна лула, повече дъвкана, отколкото палена, която миришеше едновременно на тютюн и джиброва ракия. Този човек имаше яко, сухо телосложение, дълги и стройни крака, и слаба наченка на корем, което беше по-скоро признак на физическа небрежност, отколкото на истинско затлъстяване. Макар че беше облечен без особена придирчивост, по удобните и лъснати обувки, по качеството на плата на дрехите му, по колосаната яка, носена с непринуденост в делничен ден, личеше, че е богат и почитан. В гласа и редките му движения се чувствуваше авторитетът му.

Този човек се казваше Бартелеми Пиешу, кмет на общината Клошмерл, най-едрият собственик на лозя — негови бяха най-хубавите склонове с югоизточно изложение, тези, от които се произвеждаха вината, запазили най-много аромата на гроздето. Освен това той беше председател на земеделския синдикат, окръжен съветник, а това го превръщаше във важна личност на няколко километра околовръст както в Сал, така и в Одена, Арбюисона, Во и Переон. Приписваха му дори и други политически цели, неизявени открито досега. Завиждаха му, но могъществото му ласкаеше хората от този край. Носеше килната назад обикновена селска шапка от черен филц с вдлъбнато дъно и широка периферия, обшита с ширит. И сега, за да може да размишлява по-добре, беше вкопчил ръце в реверите на сакото си, с издадена напред глава — обичайна за него поза при важни случаи, която внушаваше респект на подчинените му. „Тежи му дебелата глава на Пиешу!“ — казваха те.

Събеседникът му, тъкмо обратното, мършава особа без възраст, чиято брадичка прикриваше всеизвестен недостатък в предната част на челюстта, носеше, по старата мода, върху един важен хрущял, служещ за арматура на две звънливи цеви, които подправяха с носови съзвучия всяка негова дума, желязно пенсне с олющен никел, вързано за малка верижка, прикрепена за ухото му. Иззад късогледите стъкла сивкавозеленият отблясък на зениците издаваше един от онези отвлечени умове, заети с обмислянето на особеностите на някакъв неприложим идеал. Острият му череп беше покрит със сламена шапка тип „панама“, която дължеше на няколко слънчеви лета и на няколко зими, прекарани в един долап, цвета и пращенето, присъщи на царевичните власи, които се сушат под стрехите на фермите. Обувките му с медни кукички, върху които съобразителността на обущаря се беше проявила твърде очебийно, доизносваха последните си подметки, тъй като изглеждаше невероятно, че едни нови подметки биха могли да спасят окончателно разпадащото се горнище. Този човек смучеше една скъперническа цигара, по-богата на хартия, отколкото на скаферлати, свита от несръчни пръсти. Тази втора личност се наричаше Ернест Тафардел, основен учител, секретар на кметството, и в това си скромно качество, заместник на Бартелеми Пиешу, негов довереник понякога и до известна степен (защото кметът никога не отиваше твърде далеч в своите откровения, във всеки случай никога по-далеч оттам, докъдето беше решил да стигне), най-сетне негов съветник за някои административни писания, които изискваха по-сложни форми.