Елън Шрайбер - Вампирски целувки

— На танци.

— С Беки?

— Не, с Александър.

— Кой е Александър?

— Любовта на живота ми!

— Какво, любов чувам аз? — попита баща ми, влизайки в кухнята. — Рейвън, къде отиваш облечена така?

— Твърди, че отива на танци с любовта на живота си — отговори майка ми.

— Никъде няма да ходиш в това! И кой е любовта на живота ти? Момче от училище?

— Александър Стърлинг — издекламирах.

— Като Стърлинг, които живеят в Имението? — попита той.

— Самият той!

— Не и момчето на Стърлинг! — изпищя майка ми, шокирана. — Чух ужасяващи истории за него! Разхожда се из гробищата и никога не е забелязван през деня, като вампир!

— Мислиш ли, че ще отида на танци с вампир?

И двамата ме изгледаха странно и не казаха нищо.

— Не бъдете като всички в този град! — изкрещях.

— Скъпа, чух историите навсякъде в града! — прошепна майка ми. — Точно вчера, Натали Мичъл твърдеше…

— Мамо, на кого ще повярваш, на мен или Натали Мичъл? Тази нощ е много важна. Александър също ще ходи за пръв път на танци. Той е толкова прекрасен и интелигентен! Разбира от изкуство, култура и…

— Гробища? — попита баща ми.

— Той не е такъв, какъвто го описват хората! Той е най-неземния човек в цялата вселена — освен теб, тате.

— Е, в такъв случай, забавлявайте се.

— Пол!

— Но не в този вид — бързо настоя баща ми. — Сара, радвам се, че тя ще ходи на танци. Всъщност Рейвън отива на училище, без да я принуждават. Това е най-нормалното нещо, което е правила напоследък.

Майка ми го погледна.

— Но не в този вид — повтори той.

— Тате, това се носи из цяла Европа!

— Но ние не сме в Европа. Намираме се в малък тих град, където перлените огърлици са на мода. Закопчани блузи, дълги ръкави и дълги поли.

— Няма начин! — сопнах се.

— Това момче не е излизало от стаята си с години, а ти ще го оставиш да съпроводи дъщеря ти просто така? — попита майка ми. — Пол, направи нещо!

Баща ми отиде до килера.

— Ето, облечи това — каза, подавайки ми едно от спортните му палта. — Черно е.

Зяпнах го невярващо.

— Това или черния ми халат — добави.

Неохотно грабнах палтото.

— А ние ще се запознаем с най-невероятното момче в целия свят, когато дойде да те вземе? — включи се майка ми.

— Шегуваш ли се? — бях потресена. — Разбира се, че не!

— Правилно е само това, че не знаехме, че се виждаш с него. Нямахме идея, че ще ходиш и на танци.

— Искате да се намесите и да го злепоставите. Да не говорим за мен.

— Това са срещите. Ако кавалера ти успее да понесе въпросите и родителското злепоставяне, то целият ще е твой — подразни ме баща ми.

— Не е честно! Да не би да искате да дойдете с нас сега?

— Да — отговориха в хор.

— Това е ужасно! Най-важната вечер в живота ми, а вие ще я съсипете!

Чух шума на отбиваща кола, на алеята.

— Той е тук! — изпищях, стрелвайки се към прозореца. — Вие трябва да сте спокойни! — казах, бягайки наоколо панически. — Припомнете си хипи дните заради мен, моля! Мислете си за любовни дрънкулки и Джони Мичъл. Мислете си за открити пъпове и ласкателства, не за голф панталони и китайски порцелан — примолих се. — И нищо относно гробищата!

Исках тази вечер да е перфектна, сякаш беше сватбата ми. Но се почувствах като булка, която внезапно желае да избяга.

Сега, когато родителите ми щяха да се запознаят с кавалера ми, ръцете ми започнаха да треперят. Надявах се да не се изплаши, седейки на тяхната весела и светла мебел.

Когато звънеца звънна, се стрелнах да го посрещна. Александър изглеждаше великолепно. Носеше изтупан, черен трипластен костюм и червена копринена вратовръзка. Изглеждаше като онези баскетболисти-милиардери, които виждах по телевизията. Държеше кутийка, опакована с цветна хартия.

— Уоу! — възкликна той, оглеждайки ме. Баща ми ми кимна да сложа спортното яке, изпод вежди. Вместо това го поставих на стол.

— Трябваше да сложа плетена шапка или снежни ботуши — каза неловко. — Не се придържам към темата.

— Забрави! Ще бъдеш най-красивото момче там — направих му комплимент, дърпайки го във всекидневната. — Това са родителите ми, Сара и Пол Мадисън.

— Радвам се да се запозная с вас — каза нервно Александър, протягайки ръката си.

— Слушали сме толкова много за теб — усмихна се майка ми, хващайки ръката му.

Хвърлих й свиреп поглед.

— Моля, седни — продължи тя. — Ще желаеш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Настанявай се удобно — добави баща ми, приближавайки се към канапето и сядайки на бежовата му облегалка.