Елън Шрайбер - Вампирски целувки

— Мога да различа белезите от зъбите. Няколко одрасквания, но не мисля, че е пробил кожата. Боли ли?

— Изобщо. Все едно да си пробиеш ушите — в началото боли леко, но болката бързо изчезва.

— Когато ти пробиха ушите също ли припадна?

— Не се прави на умна!

— И белегът също ще изчезне, нали?

— Тук сме, за да разберем точно това. Вземи фотоапарата.

Беки направи снимки на раната ми, отпред и отстрани. Оставихме полароидните снимки на цимента, докато се проявят.

— Излизаш, — заяви Беки.

— Добре. Сега огледалото, — казах аз.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Но ако си, нали знаеш, ако наистина си ъъъ… това може да заболи.

— Беки, нямаме цял ден.

Свалих си очилата.

— Готова? — попита тя, държейки малкото огледалце.

— Готова.

Тя го отвори и го завря в носа ми.

— Ауч!

— О, не!

— Не трябва да ме удряш с него! Дай ми го, — грабнах огледалцето с треперещи ръце и зяпнах строго. Нищо, или по-скоро всичко. Все още имах отражение.

— Опитай с чесъна! — наредих, захвърляйки настрани огледалото.

Беки отвори купата с капака и сряза скилидката на две.

— Сега? — попита тя.

— Сега. Вече можех да усетя миризмата на чесъна. Тя задържа скилидката под носа ми. Поех си дълбоко въздух. И се закашлях бясно.

— Добре ли си?

— Леле, това е силно! Много! Махни го!

— Свеж е, ето затова.

— Махни го! — рекох.

— Харесва ми миризмата. Прочиства синусите ми.

— Е, не трябва да ме освобождава от запушения нос. Трябва да ми причини ужасна ярост.

— Остана ни само още една възможност.

Тя разтвори кожената кесия.

— Готова?

Поех дълбоко въздух.

— Давай!

Тя извади кръста със златната верижка.

— Уау, това е жестоко, — рекох аз. — Изглежда доста специален.

— Притеснява ли те някак?

— Да. Притеснява ме фактът, че съм толкова глупава.

Пристъпихме на слънцето — заслепяващо и за двете ни.

— Доста е блестящо след като стоиш на тъмно, — изкоментира Беки, слагайки си слънчеви очила. Погледна ме облекчена. — Не мисля, че си вампир.

— Какво си мислех? Александър е толкова специален. Защо се държа като Тревър?

И двете погледнахме към слънцето.

— Напълно се бях хванала на тази мълва. Точно както всички граждани на Дулсвил. Не съм по-добра от тях, нали? Носим различни дрехи, но аз съм точно толкова повърхностна, колкото са и те, — казах, разочарована от себе си.

— Но ти искаше той да е вампир, защото харесваш вампири!

— Благодаря. Може би трябва да минат 24 часа, — казах аз, докато тръгвахме към къщи.

Събудих се за нов слънчев ден. Не само, че слънцето не изгори кожата ми при контакта, ами и топлината му всъщност беше много приятна. Не само, че огледалата не се разбиваха, както ставаше за Гари Олдмън в „Дракула“ на Брам Стокър, ами и отражението ми изглеждаше като всеки ден — бледо момиче, цялото в черно. И единственото нещо, за което бях жадна, бе шоколадова сода от сладкарницата на Шърли.

Все пак сърцето ми задумка, когато майка ми сервира лингуини с чесън за вечеря. Всички ме гледаха, докато си играех с храната, подушвайки я и поемайки дълбоко дъх.

— Какво ти е? — попита Били. — Държиш се странно, повече от обикновено.

Набодох малко от пастата с вилицата си и я повдигнах бавно към устата си.

— Започва се, — казах.

Родителите ми ме изгледаха сякаш бях извънземно. Юфката докосна езика ми и аз задъвках, задъвках и после преглътнах звучно.

— Започва се кое? — попита майка ми.

Поех си въздух. Очаквах гърлото ми да изгаря и кожата ми да се свлича. Очаквах да се задавя и да се задъхам от първата хапка с чесън. И после се случи. Нищо. Нищо — ето какво се случи.

— Започва се кое? — повтори майка ми.

— Започва се… с поредното ужасяващо вкусно ястие на Сара Мадисън!

Макар че не се топях от слънцето, не трошах огледала и не се превивах от болки при мириса на чесън, усещах силата на Александър по различен начин. Сякаш вървях по облаци, сякаш летях като прилеп. Не можех да спя нощем, умът ми препускаше, сънувах го, как отвръщам на целувките му отново и отново. Драсках имената ни, ограждайки ги със сърчица във всичките си тетрадки по време на часовете. Исках да бъда с него всеки един момент, защото какъвто и да беше, той беше моят Александър. Моят забавен, интелигентен, грижовен, самотен, прекрасен, като от сънищата Александър. Той беше по-невероятен и изключителен, отколкото някога си бях представяла.

И аз бях щастлива, че се променях и то не по начина, по който бях фантазирала от толкова време. Бях щастлива да видя, че огледалата не се чупеха, защото сега виждах отражението на влюбено момиче, преливащо от радост. Защо трябваше да живея в гробище цяла вечност, когато можеше да е възможно да живея в таванската стая на Александър? Не исках и да се превивам от болка от слънчевата светлина, а да гледам Хавайския залез с него. Не исках да пия кръв, а да пия газирани напитки от зелените чаши на Александър. Исках да се наслаждавам на нещата, на които винаги съм се радвала — сладолед, хорър филми, разходки в тъмното — но сега исках да ги споделя с него.