Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

— Прав си. Наистина прекарваме много време в суетене около външния ни вид, вместо да се фокусираме върху това, което е отвътре.

— Художникът има силата да хваща това. Да изрази какво мисли за дадено нещо. Мислех, че това е толкова по-романтично от това да се видя в студена гола стъклена повърхност.

— Значи затова рисуваш портрети? Като онзи — мен на Снежния бал?

— Да.

— Сигурно е трудно да си художник сред вампири.

— Точно затова никога не се вписвам. Предпочитам да създавам отколкото да унищожавам.

Александър внезапно погледна към луната. Той стана и хвана един здрав клон, който бе паднал от едно от дърветата и лежеше до езерото. Свали колана си и свърза клона с дръжката на чадъра. Отмести флагщока и заклещи чадър в третата дупка.

— Какво правиш? Искаш да задържиш луната настрани?

Изведнъж можех да чуя звука на включващите се пръскачки. Започна да ни залива вода като нежна буря.

Изсмях се, когато студената вода докосна краката ми.

— Това е върхът! Никога не съм знаела, че игрище за голф може да е толкова красиво.

Целувахме се под пръскащата се вода, докато не забелязахме светлина да проблясва в далечината.

Бързо събрах напитките и CD-плейъра, докато Александър разгъна чадъра.

— Съжалявам, че това беше така кратко, — рече той, докато се отправяхме към къщи.

— Шегуваш ли се? Беше идеално, — казах, прегръщайки го бързо. — Никога вече няма да гледам на голф игрище по същия начин.

През следващите няколко дена отивах на училище, излизах с Беки и Мат, избягвах Тревър, прибирах се в къщи и се грижех за Кошмар. След залез прекарвах цялото си време с Александър, гледайки филми, прегръщайки се и слушайки музика в тъмното.

До събота бях изтощена. Проспах деня и срещнах Александър по здрач в Имението. Беше нощта на Пролетния карнавал в Дулсвил.

В миналото Беки и аз посещавахме карнавала заедно. Този път щяхме да пристигнем поотделно в ръцете на нашите момчета.

Александър и аз влязохме, вплели ръце, малко след залез слънце. Пристъпихме през двете арки, направени от многоцветни балони, бялата дървена будка бе отдясно. Александър приближи Стария Джим, който продаваше билети; Люк, верният му приятел, седеше до краката му.

— Два, моля! — поръча Александър, плащайки и за двама ни.

— Виждам, че си спала в един от свободните ковчези! — предупреди Стария Джим.

— Не съм спала в гробищата от месеци! — отговорих аз. — Може би…

Той ме погледна скептично.

— Е, ако те хвана, ще кажа на родителите ти, нали знаеш?

Александър хвана ръката ми и ме поведе далеч от Стария Джим през балонения вход. Карнавалът бе разпръснат по цялото футболно игрище на гимназията. Имаше щандове за домашно приготвени пайове, царевични кученца, фунийки сладолед, виенско колело и въртележки, Къща на Смеха, игри на морски шах, мятане на пръстени и… Във въздуха се носеше миризма на захарен памук и печена царевица. Александър и аз вървяхме през тълпата като принца и принцесата на мрака. Но той зяпаше всичко и изглеждаше като дете с широко отворени очи, което не знае от къде да започне.

— Никога ли до сега не си бил на карнавал? — попитах аз.

— Не! А ти?

— Разбира се!

— Ти успя! — чух познат глас. Беше татко.

Обърнах се, за да видя родителите ми да ядат хот-дог на маса за пикник.

Александър се здрависа с татко и учтиво поздрави майка ми.

— Искате ли да седнете при нас? — предложи майка ми.

— Те няма да искат да прекарат цяла нощ със нас — прекъсна я татко. — Забавлявайте се! — каза той, отваряйки портфейла си и предлагайки ми двайсет долара.

— Всичко е наред, господин Мадисън! — каза Александър.

— Харесвам стила ти — отговори татко, прибирайки парите в портфейла си.

— Все пак благодаря, тате. Ще се видим по-късно.

Докато вървяхме между щандовете, посетителите и работниците ни гледаха, сякаш бяхме част от представлението.

— Хей, Рейвън! — извика Беки, когато я намерих да продава домашни пайове на щанда на баща й. — Татко трябваше да изтича до вкъщи. Продадохме всички карамелизирани ябълки и останаха само два пая.

— Поздравления — похвалих я аз. — Но аз исках да си взема няколко.

— Ще ти запазим две, когато баща й се върне — каза Мат докато подаваше парче ябълков сладкиш на клиент.

— Мисля, че намери призванието си — казах му аз.

Сбогувахме се с Беки и Мат докато се опитваха да се спасят от клиентите.

По пътя към увеселителните съоръжения, забелязах Руби, която стоеше между два щанда.