Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

С Александър щеше да се наложи да се срещаме винаги след залез. Никога нямаше да мога да закусвам или обядвам с него. Щеше да се наложи да отбягваме да седим близо до огледала в лъскавите ресторанти и да се уверяваме, че наоколо няма чесън в наличност.

И най-важното — чудех се дали можех да стана вампир, за да имаме някакво бъдеще.

Тази вечер се срещнах с Александър пред вратата на Имението, на рамото му висеше раница, а в ръката си държеше чадър.

— Да вървим, — рече той гордо, хващайки ме за ръка.

— Къде ме водиш тази вечер? В гробница?

— Ще видиш…

— Беше страхотен онази вечер. Всички в училище смятат, че си върха! За момент помислих, че наистина ще ме ухапеш.

— За момент наистина ми се искаше, — каза той, намигайки ми.

— Сигурно ти е трудно да устоиш на инстинкта си.

— И ти имаш инстинкти, на които устояваш, нали? — каза той игриво, погъделичквайки ме. — Защо при мен да е по-различно?

Изкикотих се.

След няколко пресечки спряхме пред кънтри клуба в Дулсвил.

— Шегуваш се. Това е мястото на баща ми.

— Ами, тогава той има добър вкус.

— Никога не съм мислела така.

Върху голф игрището имаше храсти, високи около осем фута, подредени в линия, оградени с ниска ограда от вериги.

Бързо се покатерихме през металната пречка и тръгнахме през голф игрището на Дулсвил. От всички места, в които се бях промъквала преди, това не бе в списъка ми.

— Ако ме хванат тук, — пошегувах се аз, — това може наистина да съсипе репутацията ми.

Нощем игрището изглеждаше мистериозно, призрачно и великолепно.

Вървяхме през голф площадката, надолу към окосената пътека и върху зеленината, избягвайки пясъчната настилка и препятствията точно като топки за голф.

С Александър седнахме на тревата до третата дупка, която откриваше гледката на малко езерце и светъл фонтан. Няколко мокри върби, на които езерото изпъкваше, в тъмнината изглеждаха сякаш плачат сред черна коприна вместо сред листа. Игрището беше тайнствено тихо. Единствените звуци, които чувахме, бяха щурците и нежното разбиване на водопада.

— Обичам да съм заобиколен от красива природа, но ти засенчваш дори това.

Дарих го с бърза целувка.

— Също така обичам да танцувам на необичайни места, — той отвори раницата си и извади преносим CD-плейър. Пусна го и зазвуча Мерилин Менсън.

— Може ли един танц? — попита той, протегнал ръка.

Първоначално танцувахме бавно на тревата на фона на една мрачна бавна песен. Сигурно сме били страшна гледка — двама готици, танцуващи в мрака на голф игрище.

Когато песните ускориха темпото, започнахме да танцуваме един около друг и около флагщока, докато накрая не се изморихме.

Обиколихме езерото и потопихме ръце във водата. Светлината от фонтана ме отрази във водата. Това, което трябваше да е отражението на Александър, остана само като надиплена течност, задвижена от ръцете му. Погледнах нагоре към него. Той ми се усмихна радостно в отговор, сякаш не забелязваше липсата на отражението си. Почувствах нотка на самота към него, чудейки се какво ли е да живееш живот без никакви отражения.

Останали без дъх, се строполихме на зеленината и погледнахме към звездите. Небето беше чисто, с изключение на няколко далечни облака. Лежейки на откритото голф игрище без потрепващи дървета или светещи улични лампи, можехме да видим милионите блестящи звезди над нас.

Александър се поизправи и седна, извади две напитки от раницата си.

— Желирани червеи, паяци или гущери? — попита той, бъркайки отново вътре.

— Червеи, моля.

И двамата пиехме и дъвчехме ярко оцветените желирани насекоми.

— Какво е чувството… никога да не си видиш отражението? — попитах, като липсващият му образ все още бе в главата ми.

— Това е всичко, което познавам.

— Откъде знаеш как изглеждаш?

— От картини. Когато бях на пет, родителите ми накараха един от художниците им да ни нарисува. Окачили сме я над камината в дома ни в Румъния. Беше най-красивото нещо, което съм виждал. Как художникът беше уловил светлината, детайлите в трапчинките на майка ми, радостта в очите на баща ми, всичко това чрез нежните движения на четката му. Художникът ме накара да оживея, когато се чувствах самотен и страшен отвътре. Така ме беше видял този човек. Тогава реших, че това е нещото, което искам да правя.

— Хареса ли ти как изглеждаш?

— Сигурен съм, че съм изглеждал много по-добре, отколкото ако се бях видял в огледало — гласът на Александър се разпали, сякаш изразяваше за пръв път мислите си. — Винаги съм съжалявал хората задето прекарват толкова много време пред огледалото. Оправят си косата, грима, дрехите — най-вече, за да впечатлят другите. Но наистина ли се виждат в огледалата? Отражението това, което искат да видят, ли е? Дали ги кара да се чувстват добре или зле? И най-вече се чудя дали базират същността си на това, което виждат в отражението.