Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

— Елате, седнете, — предложи леля Либи, предлагайки на вампира сгъваем стол.

— Леля ти ми каза, че си вманиачена на тема вампири, — каза той, дръпвайки наметалото си и сядайки на стола.

Всъщност, излизам с един, искаше ми се да кажа.

— Била ли си в Клуб Ковчег? — попита ме той.

— Тя е прекалено млада, — напомни му леля Либи, сядайки в гримьорната си на стола и започна да почиства грима си.

— А ти? — попитах настоятелно.

— Да. Само с изследователски цели.

— Видя ли нещо необикновено? — попитах аз, като готическа Нанси Дрю.

— Там всичко е необикновено — засмя се той. — Децата ходят наоколо със средновековни пелерини и вампирски зъби, с метални остриета, пробили веждите и устните им, амулети с кръв, висящи по вратовете им. Мисля, че бях единственият там над 30. С изключение на един друг мъж.

— По-възрастен от теб?

— Ами, по-странен, ако можеш да си представиш.

— Нямах предвид…

— Знам. Той също се открояваше. Но не по моя начин. Можеше да играе Ринфийлд.

— Зловещият? — изтърсих аз. — Имам предвид, той беше ли зловещ?

— Ами, предполагам беше.

За съжаление сигурно е бил този долнопробен Дракула, не Александър, който Елвира бе забелязала, говорейки с Джеймсън.

— Беше доста ексцентричен, — продължи Маршъл. — Попита дали знам за някое изоставено имение в района. Тъмно, изолирано, близо до гробище, с таванска стая.

— Има ли такива? Обичам стари имения.

— Признах, че участвах в „Дракула“, — каза гордо Маршъл, — и съм бил в Историческото дружество за изследване на имения и местни гробища. Обясних му, че е по-добре да се обърне към Историческото дружество отколкото към истински агент по недвижими имоти.

Дракула стана да си върви.

— Беше удоволствие да се запозная с теб.

Все още можех да видя фигурата, мърдаща се плашещо отвън през наполовина покрития прозорец. Когато се обърнах да погледна леля Либи, докато тя благодареше на Маршъл за посещението му, можех да видя отраженията им в дългото огледало така добре, както отражението на прозореца, през който надничах. Уличката беше празна. Но когато се обърнах отново към прозореца, фигурата все още бе там.

Александър?

Бързо се отправих към вратата, избутвайки излизащия Дракула.

— Рейвън, — смъмри ме леля Либи.

— Съжалявам, — започнах аз. — Мисля, че видях един от феновете ти отвън. Отивам да видя дали иска да се запознае с теб!

Втурнах се навън покрай миризливия контейнер, няколко захвърлени древни стола и сценични декори.

Когато стигнах до другата страна на прозореца на гримьорната, фигурата вече бе изчезнала.

Разочарована се огледах наоколо за някакви следи. Уличката бе празна. Блестящ предмет на напукания асфалт точно под прозореца хвана окото ми.

При разглеждане от близо видях, че е малка обица точно до една локва. Смътно си спомних, че бях виждала някой да носи обица точно като тази. Но Александър носеше флеш. И тогава се сетих — било е Джагър.

Проверих наоколо, уверявайки се, че всичко е чисто. Вдигнах обицата, пъхнах я в портмонето си и се върнах, бягайки в театъра.

Леля Либи и аз тръгнахме към колата й с някои от другите участници в представлението. С всяка стъпка не можех да се отърва от чувството, че някой ме наблюдава.

Погледнах нагоре и видях малко черно нещо, висящо от телеграфната жица над уличката.

— Това прилеп ли е? — попитах, докато тя отключваше вратата ми.

— Не виждам нищо, — рече тя.

— Ето там, — посочих аз.

Леля Либи хвърли бърз поглед.

— Сигурна съм, че е птица, — каза тя.

— Птиците не висят с главата надолу, — рекох.

— Направо ме побъркваш! — изкрещя тя и бързо препусна към нейната страна и влезе в колата.

Можеше ли това да е Александър? Или подозренията ми за Джагър бяха верни?

Леля ми запали колата и аз погледнах назад към жицата, която сега беше празна.

— Какво правиш? — попита леля Либи, когато се прибрахме в двустайното й апартаментче, докато включвах всички лампи. — Ти ли плащаш сметката за тока за този месец?

Тя тръгна след мен, гасейки осветлението.

— Трябва да стоят включени, — заявих аз.

— Всичките?

— Баща ми не ти ли каза? Страх ме е от тъмното.

Тя ме погледна невярващо и ядосано.

— Това го чувам от момиче, което си прави пижама-партита по гробищата?

Тя имаше право. Но не можех да й кажа най-страшната ми тайна.

— Представлението наистина ме уплаши, — казах вместо това. — Направи толкова реалистична роля, че ме беше страх, че ще ме ухапеш всеки момент.