Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

Погледна в очите ми.

— Изток.

— В бара?

— Трябва да го търсиш тук — каза и показа сърцето си.

— Не ми трябват жалки изказвания. Искам карта! — срязах я, и продължих да си проправям път през тълпата.

Спрях се при диджея.

— Виждал ли си плешив мъж тук наскоро? — попитах диджея, който беше облечен в бяло лабораторно палто и изкуствена кръв по него.

— Кой?

— Виждал ли си плешив мъж тук миналия уикенд? — повторих.

Той повдигна рамене.

— Може да е носил сиво наметало.

— Кой?

— Мъжа, за когото питам! — музиката бе толкова силна, че дори не можех да чуя себе си.

— Питай Ромео на бара — добави.

— Вече го направих! — изръмжах.

Когато се върнах на бара, забелязах чернокос тип в джинси и сива тениска, подпиращ се на колона на дансинга.

Минах покрай посетителите, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Александър?

Но когато го погледнах от близо, забелязах че е някакъв си двадесет годишен, носещ тениска с надпис УХАПИ МЕ, вонящ на алкохол.

Ядосана, се запътих отново към бара.

— Това не беше той — казах на Ромео. — Мъжът, за когото ти говоря се обади от Клуб Ковчег.

Ромео се обърна към приятелката си, приличаща на Елвира, която поставяше бакшиш в сутиена си.

— Ей, това момиче търси плешив мъж, който бил в клуба онази вечер — каза й Ромео. — Обадил се е от тук.

— А, да, това ми звучи познато — отвърна тя.

— Наистина ли? — намесих се.

— Спомням си, понеже той попита дали може да ползва телефона. Никой не пита вече. Всеки си има мобилен.

— Каза ли ти къде е отседнал?

— Не. Просто ми даде двайсетачка, задето му показах телефона.

— Имаше ли някой с него? — попитах, нетърпелива да получа новини за Александър.

— Мисля, че го видях с някакъв тип в наметало на Дракула.

— Александър? — попитах въодушевено. — Името му Александър Стърлинг ли беше?

Ромео ме погледна сякаш познаваше името, но после се извърна да избърше бара.

— Нямах време за запознанства — каза Елвира. Обърна се с гръб към мен и изчака мъж, облечен в кожа, размахвайки двайсетачка.

Джеймсън в бил тук! И вероятно и Александър, с наметалото, което носеше последната нощ, в която го видях.

Огледах се наоколо из клуба, търсейки знаци, които ще ми помогнат да ги открия. Може би Александър намираше това място неприемливо. Беше ли този клуб пълен с отлъчени готици, или бяха истински вампири? Тогава си спомних, че единствения начин да забележиш вампир, е да не го виждаш.

Посегнах към компактното огледалце на Руби. Всеки посетител на клуба се отрази. Трябваше да измисля друг план. Прибрах огледалцето и се насочих към вратата.

Изведнъж усетих студена ръка на рамото си.

Обърнах се.

— Мисля, че знам кой искаш да видиш — каза Ромео.

— Така ли?

— Последвай ме.

Следвах плътно готическия си спасител, наполовина развълнувана, наполовина уплашена.

Той ме поведе по спираловидното стълбище до балкона. Сянка стоеше на канапето във формата на ковчег, огромен бокал и свещ пред него върху кръгла маса за кафе.

Мистериозната фигура ме погледна. Усетих тръпки. Едва можех да прошепна.

— Александър…

Самотната сянка вдигна свещта, озарявайки лицето му.

Не беше Александър.

Вместо него, срещу мен седеше странен тийнейджър, изпитото му, но все пак привлекателно лице, скрито под дълга бяла коса с червени краища, сякаш бяха потопени в кръв. Три сребърни пръстена бяха пробили веждата му, а оловен скелет висеше от лявото му ухо. Съблазнителните му очи гледаха през мен, едното металически зелено, другото ледено синьо. Бялото на окото му бе пълно с паяжовидни венички, сякаш бе буден с дни. Кожата му имаше цвета на смъртта. Ноктите му бяха лакирани в черно, като моите, а на ръката му имаше татуировка, която гласеше ПРИТЕЖАНИЕ.

Отне цялата ми сила, нужна ми да се отлепя от опияняващия му поглед, сякаш се опитвах да разбия заклинание.

— Изглеждаш разочарована — каза със съблазнителен глас, карайки ме да го погледна отново. — Очакваше да срещнеш някой друг?

— Да. Искам да кажа… не.

— Надявайки се да е някой, с който да се обвържеш за цяла вечност? Някой, който няма да избяга от теб?

— Не се ли надяваме всички? — сопнах се.

— Е, може да съм точния човек.

— Мисля, че Ромео се е объркал — казах. — Търсех някой, който позвъня от тук. По-стар, плешивец.

— Наистина? Не изглежда като твой тип.

— Очевидно сгреших…

— Грешката на един е съдбата на друг. Аз съм Джагър — каза с пронизващ поглед, който накара кръвта ми да закипи. Стоеше и ми подаваше бледа ръка.