Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

Можех само да си представям какъв щеше да е животът ми, ако бях израснала в град, в който щяха да ме приемат, а не да ме отблъскват. Можех да съм в главния списък за петъчни „обладани“ партита, да бъда избрана за Кралицата на Хелоуин и да получавам отлични в час по история на гробниците.

Татко и леля Либи бяха хипита през шейсетте, но докато татко еволюира, Либи си остана същата. Беше се преместила в Хипстървил, участваше в театъра на университета, а сега работеше като сервитьорка в ресторант, за да издържа актьорството си. Винаги изнасяше представления на изкуството или авангардни пиеси в някой режисьорски гараж. Когато бях на единадесет със семейството ми я гледахме на сцената с дни, облечена като огромно снежно грахче, разправяйки истории как е отраснала.

Когато пристигнах в Хипстървил, не бях шокирана да видя, че Александър не ме чака, но бях изненадана, че и леля ми не ме чакаше. „Надявам се, да не закъснее толкова за някое представление“, помислих си, докато чаках на спирката под жаркото слънце до куфара ми. Най-накрая забелязах застарелия й жълт Фолксваген бийтълс, клатушкащ се на паркинга.

— Толкова си пораснала! — изпищя тя, слизайки от колата и прегръщайки ме силно. — Но все още си се обличаш така. Бях сигурна в това.

Леля Либи имаше младежко изражение, украсено с искрящи лилави сенки и розово червило. Носеше червени дрънкащи кристални обеци под кестенявата й коса, небесно синя рокля с бели точки, и бежови сандали Найроби.

Топлината й се предаде на мен. Дори и да имахме различни вкусове, веднага си допаднахме като сестри, говорейки за мода, музика и филми.

— „Целуващи се Ковчези“? — попита тя, когато й казах какво гледах наскоро. — Това е като „Зловещото Снимково Шоу на Роки“. Помня как ходех на предавания в полунощ и танцувах по редовете. „Да се върнем назад във времето отново“ — изпя леля Либи, а минувачите ни изгледаха странно.

— Ъм, „Целуващи се Ковчези“ не е мюзикъл — прекъснах я преди да е получила глоба за нарушаване на спокойствието.

— Колко жалко. Е, знам едно страхотно място за теб — усмихна се, и ме заведе иззад ъгъла към Супер Готик.

— Уау! — изкрещях, сочейки чифт черни кожени ботуши и разкъсан черен плетен пуловер. — Бях виждала този магазин само в Интернет.

Бях в готическия Рай, и беше красиво! Тениски с „Ненормалните Уикас“, комикси „Здравей Прилепче“ и изкуствени татуировки.

Мулти-пиърсинговата лилавокоса продавачка в черни шорти и черни наколенки, петнадесет сантиметрови „Мери Джейнс“ и сива работна блуза, на която пишеше „Боб“ дойде при мен. Тя изглеждаше така, че в Дулсвил щяхме да я гледаме по телевизията. И вместо нормалната реакция включваща или игнориране или да бъда сметната за крадец, тя ме поздрави сякаш бях кино звезда в бутик на Бевърли Хилс.

— Мога ли да ти помогна? Имаме много неща за продан.

Нетърпеливо я следвах около магазина, докато накрая не се изтощих от тонове готическо облекло.

— Чувствай се спокойна да попиташ, ако искаш още нещо — добави.

Ръцете ми бяха препълнени с мрежести чорапи, черни ботуши до коляното и чанта на Оливия Ауткаст.

Либи разглеждаше черна блуза, на която пишеше „Вампирите смърдят“.

Усетих болка в сърцето и буца в гърлото.

— Ще ти я купя — настоя тя, носейки я към касата.

Обикновено щях да крещя от радост за блуза като тази, но сега тя само ми напомняше, че Александър го няма.

— Няма нужда.

— Разбира се, че има. Аз съм ти леля. Ще вземем това — каза, подавайки блузата на продавачката заедно с кредитната си карта.

Придържах готическите си нещица. Всичко ми напомняше на Александър.

— Ще ги върна — казах. Но когато си помислих, колко секси ще изглеждам с ботуши и черни мрежести чорапи, се върнах и ги намерих отново.

— Ще вземем и тези — добави леля ми, гледайки през мен, и подаде на продавачката моите съкровища.

Леля Либи живееше на малка градска уличка с бедни апартаменти, наподобяващи къщурки от четиридесетте — остър контраст на моето сегашно жилище и квартал в Дулсвил. Едностайният й апартамент бе малък, но удобен, с бохемски интериор — килими на цветя, възглавници, плетени столове и лилави подпори изпълваха дневната. Италиански маски украсяваха стените, а китайски лампи висяха от тавана.

— Можеш да се настаниш тук — каза леля Либи, сочейки удобен диван в дневната.

— Мерси! — казах, въодушевена от новите си придобивки. — Оценявам това, че ми позволи да те посетя.

— Толкова се радвам, че дойде! — отговори ми тя.