Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

Изведнъж усетих сянка над главата ми. Стиснах очи. Представих си, че Александър стои над мен с цветя, молейки ме за прошка задето ме е оставил така внезапно. Но тогава осъзнах, че може и да е Джагър, който иска да забие зъбите си във врата ми.

Отворих бавно очи.

— Лельо Либи! — извиках облекчена.

— Все още ли си уплашена? — попита тя, стоейки над мен. — Може да оставиш светнато в дневната.

Либи изгаси всички останали лампи и се върна в спалнята си, без да осъзнава, че опитвах да я защитя от татуиран тийнейджър в тъмнината. Дръпнах завивките отново върху главата си, но все още имах чувството, че някой ме наблюдава. Опитах да се успокоя като си мисля за Александър. Отново извадих спомена — двамата с него, лежащи на тревата в задния двор на Имението, гледаме звездите с преплетени пръсти.

Чух драскащ звук, идващ от кухнята. Вероятно бях единственото момиче на света, което чува подобен звук и се надява да е мишка. Представих си се обратно в Имението, тъмното небе осветено от светещите облаци над нас, миризмата на одеколон „Дракар“ във въздуха и Александър, който ме целува. Но когато Александър проговори в ухото ми, всичко, което чувах, бе драскащия звук.

Реших да се изправя срещу причинителя му и тръгнах към кухнята по чорапи. Бяла мишка да пробяга през краката ми бе на последно място в списъка.

Светнах лампата в кухнята. Звукът изглежда идваше отвън.

Отдръпнах завесата над мивката, очаквайки да видя призрачно бялото лице на Джагър. Но бе просто клон на дърво, който се опираше в прозореца заради вятъра.

Просто за да се чувствам по-сигурно, отворих кутията на рафта и поставих скилидка чесън на перваза над дивана.

На следващата сутрин бях дразнещо събудена от музиката на „The doors“. Яркото слънце се усмихваше през отворения прозорец и караше главата ми да натежава. Бях изсмукана от дългия път с автобус до Хипстървил, търсеща Александър, и нощната ми среща с обитателите на Клуб Ковчег. Когато гледах навън, смъртният свят си изглеждаше същия. Джипове паркираха успоредно. Хората от Хипстървил бутаха шикозни бебешки колички. Птици седяха по телефонните жици.

Сутрешното слънце обаче хвърляше нова светлина над събитията. Може би моето преживяване в Клуб ковчег бе просто сън, а Джагър — измислица на нощните ми кошмари.

Станах от дивана с галантен смях, мислейки за моите прекалено въображаеми нощни сънища, когато забелязах някаква висулка на шкафчето на леля Либи, точно до гривните ми.

Обицата на Джагър, която имаше форма на скелет. Не е било сън.

Подържах я в ръката си. Костеливата висулка ме зяпаше. Ако Джагър бе вампир, чудех се колко страх бе наблюдавала, висейки от ухото му. Беше ли свидетел на среднощните нападки на нищо неподозиращи момичета? Виждали ли са Александър малките калаени обички?

Напомних си, че се държах с Джагър както Тревър се държеше с Александър. Тревър разнасяше слухове, че Стерлинг са вампири, не защото знаеше истинската им самоличност, просто защото искаше да направи скандал. Сега аз съдех и стигах до мои си заключения за Джагър, без да знам някакви факти. Трябваше да изразходя цялата си енергия в търсене на това, за което бях дошла до Хипстървил — истински вампир вместо имитатор.

Спомних си разговорите си с актьорът Дракула. Трябваше да вляза в Историческото дружество веднага след като беше отворено.

Намерих леля Либи да готви яйца в кухнята.

— Добро утро, скъпа — каза тя. — Добре ли спа?

— Като бебе.

— Изненадана съм, — тя каза, отрязвайки ме. — Нещо в дневната мирише странно, — каза тя, изключвайки печката и премесвайки тигана на друг котлон.

— Мама ми приготви лакомства за из път, — казах, следвайки я в дневната. — Вероятно нещо е развалено.

— Сякаш идва оттам, — каза тя, сочейки към прозореца над матрака.

Тя бързо издърпа скилидката чесън, преди да успея да я спра.

— Намерих го на пода снощи като отивах в банята, — импровизирах. — Помислих, че е черупка на мида.

Спрях, чакайки отговор.

Тя ме погледна скептично.

— Е, след като гледах шоуто ти снощи, просто не можех да заспя, — добавих.

— Но аз мислех, че харесваш вампири.

— Да, но не на моя прозорец.

— Напомняш ми за баща си, докато още растеше. Обожаваше страшни филми, но спеше на светната лампа докато не отиде в колеж, — каза тя.

— Значи е в гените ми, — казах, като взех чесъна от перваза на прозореца и го напъхах в кутийката.