Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

— Мога да го хвърля, — предложи, протягайки ръка.

— Искам да го запазя, — казах, пъхайки кутийката в чантата си. — До колежа.

Леля Либи се засмя, а аз я последвах в кухнята.

— Имам лист с неща, които можем да направим, — каза, когато започнахме да закусваме. — Можем да започнем с отиване до музея за изкуства. Има изложба за Едуард Горей, мисля, че ще ти хареса. Можем да отидем до ресторант Нифти Нифтийс за обяд. Аз, разбира се, никога не съм ходила там, чувала съм, че е хубав. След това можем да огледаме антиките из квартала. После имам шоу. Но ти можеш да се помотаеш зад декорите. Страхувам се, че може да те е прекалено страх да видиш това отново, — пошегува се тя. — Добре ли ти звучи?

— Бих искала да погледна секцията за Историческа Култура — помолих аз.

— Толкова много разговори за имения снощи с Маршал? — предположи тя.

— Мисля, че ще направя доклад върху едно от тях за часа ми по история.

— През пролетната ваканция? Мислех си, че би предпочела да си направиш пикник на гробището — каза ми тя, оставяйки чашата си с кафе.

— Страхотна идея! Хайде да го направим после!

— Шегувах се, — отвърна ми.

Докато леля Либи се нагласи, и докато аз си взема душ и се облека, утринните часове бяха преминали. Либи бе всичко, което баща ми не беше — докато той бе много консервативен — тя бе на другата крайност. Той подраняваше с 15 минути за началото на филма, а тя считаше за късмет да пристигне, когато продупчват билетите на касата.

Не можех да убедя леля Либи да направи сандвичи с тофу и да седнем край някой надгробен камък, но можех да я накарам да отидем в Историческия музей. Взех дневника си от чантата и го сложих в раницата си и най-сетне тръгнахме.

Историческият музей на Дулсвил бе църква, построена през 19-ти век. Бях я посетила веднъж по време на училищна екскурзия и прекарах повече време да разглеждам трите надгробни плочи в гробището, докато един учител не ме откри и не заплаши да позвъни на родителите ми.

Историческият музей на Хипстървил май щеше да се окаже по-интересен, тъй като се намираше в два вагона на старата железопътна гара.

Вътре, преминах покрай картини на Викториански къщи, оригинални менюта от Joe’s Eats, както и писма от по-ранни жители на града. От втората кола излезе една жена, носеща ярко зелен костюм и сходни сандали и червена коса.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Племенницата ми е на гости и иска да направи доклад върху историческите имения, — каза леля Либи, докато разглеждаше няколко черно-бели фотографии.

— Е, дошла си на точното място, — каза ми жената и извади една книга от полицата.

— Интересувам се от изоставено имение близо до гробището.

Жената ме погледна все едно бях призрак.

— Странно. Един мъж беше тук онзи ден и питаше за абсолютно същото нещо.

— Наистина ли? — попитах, изненадана.

— Не беше ли Маршал Кенър? — намеси се леля Либи. — Той играе Дракула.

— Не, Маршал бе тук по-рано този месец. Това беше господин, който е нов в града.

Наострих уши.

Тя издърпа още няколко книги и ги прерови, докато леля Либи изучаваше музея.

— Его то имението Ландфърф, — посочи жената. — В далечната северна част на града е. И имението Кенски, право на изток.

Изучих картините, чудейки се кое бе избрал Джеймсън. Нито едно не наподобяваше и малко на Имението на Хълма Бенсън.

— От кое се интересуваше мъжът? — прошепнах.

Тя ме погледна странно.

— Трябва да правиш доклада си на това, което ти харесва.

Гледах именията, кое от кое по-великолепни. Написах имената и адресите им на гърба на брошурата „Историческо дружество“ и осъзнах, че ще ми отнеме няколко пролетни ваканции, за да посетя всички.

Когато бях готова да затворя книгата забелязах ъгълче на картон за отбелязване на страници, подавайки се от задната част. Когато обърнах отбелязаната страница, дъхът ми спря. Черно-бяла снимка на мрачно величествено имение от 19 век седеше пред мен. Кована метална порта заобикаляше къщата с форма на кула, а върха на имението имаше малко таванско прозорче. Представих си духове, криещи се зад завесите, срамуващи се, защото може да ги снимат.

Долу под снимката пишеше „Имение Каусуел.“

— Какво е това? — попитах жената, подреждаща рафтовете с книги.

Тя хвърли поглед към снимката.

— Не го споменах, защото е в предградията. Изоставено е от години.

— Перфектно е, — казах.

— Странно. Това каза и онзи джентълмен.

Жената записа адрес и ми подаде листчето.