Елън Шрайбер - Вампирсвил

— Така ядат в Румъния — прошепнах й.

— Била съм в Румъния — тихо отговори тя. — Предполагам, че съм посетила друг регион.

Хвърлих поглед към Александър, който бързо ядеше бързо. Нервният Джеймсън едва докосваше храната си. Руби обаче хапваше бавно, наслаждавайки се на вечерята си.

Завързахме неловък разговор и поздравихме Джеймсън за великолепната вечеря.

Свещите потрепваха. Сенки играеха по стените, а вятърът виеше измежду клоните на дърветата. Докато четиримата седяхме около масата, се почувствах сякаш всеки момент щяхме да се хванем за ръце, да образуваме кръг, и да направим един от онези сеанси за призоваване на духове. Липсваше само „Уиджи“ дъската.

Восъкът бавно капеше от свещите. Кап. Кап. Кап. Като тиктакането на старинен часовник. Вечерта можеше да се проточи цяла вечност.

— Това Имение е много… историческо — опита се да намери правилната дума Руби. — Виждал ли си някакви призраци?

— Само този на баба ми — отвърна невъзмутимо Александър.

Руби се задави с виното си.

— Моля?

— Къщата принадлежеше на бабата на Александър — опита се да обясни Джеймсън. — Но ние никога не сме…

— Значи наистина си я виждал? — нетърпеливо попитах аз.

— Рее се из фоайето през нощта — каза той тихо. — Всъщност сега стои… точно зад теб!

Разсмях се, а Руби подскочи от стола си, сякаш бе видяла призрака със собствените си очи.

Александър и Джеймсън веднага станаха от местата си.

— Не исках да те плаша — извини се Александър.

— Добре ли си? — попита Джеймсън, предлагайки й чаша с вода. — Ама и на Александър му идват едни идеи…

Руби се засрами.

— Просто не съм свикнала да съм в къща толкова…

— Обладана от духове? — подсетих я аз.

— Огромна — поправи ме тя. — И тъмна, обикновено светвам всички лампи — изсмя се тя пресилено.

— Можем да запалим още свещи — предложи Александър.

— Не, моля те. Седни. Седни. И нито дума повече — каза тя.

Джеймсън бавно се настани обратно на мястото си и ние продължихме вечерята си.

— Е, госпожице Рейвън, нещо интересно в училище? — попита той учтиво, опитвайки се да смени темата на разговора.

— Освен, че редовно се появявам ли?

Останалите се разсмяха, сякаш бяха признателни за малката ми закачлива забележка.

— Е, едно момче в училище говореше как ще се промъкне в гробището.

— В гробището? Това звучи като нещо, което ти би направила — каза Руби през смях.

— О, той не само ще влиза там, — обърнах се аз към Александър — но и ще има среща.

— Кой би завел приятелката си в гробището на среща? — ужасена попита Руби.

После ми хвърли един поглед, както и на останалите двама — всички бяхме облечени в тъмни дрехи, а не можеше и да не се вземе предвид слабата светлина на свещите.

Всички ние отвърнахме на погледа й.

— Не и аз — бързо разцепих тишината.

— Не и с цената на живота ми — призна Александър.

— Какъв лош вкус! — възмути се и Джеймсън.

Бързо се концентрирахме върху вечерята си.

— Госпожице Рейвън, може би трябваше да ви попитам за нещо безинтересно, или дори обикновено, в училище? — нервно каза Джеймсън.

Аз учтиво се разсмях. Но имах още информация, която трябваше да споделя.

— Споменах ли ти, че се кани да целуне приятелката си до един ковчег? — казах аз на Александър.

Руби прочисти гърлото си.

— Още вода? — попита Джеймсън, очевидно притеснен, че разстройваме почетната му гостенка.

— Добре съм — отвърна тя.

Александър се загледа в нещо зад Руби и посочи натам с пръст.

— Сега ще ми кажеш, че виждаш призрак и зад мен? — опита тя.

Приятелят ми поклати глава.

— По-лошо.

— Няма да се вържа на това отново — ухили се тя.

— Не мърдай — каза Александър, поставяйки салфетката си на масата.

Руби бавно се обърна назад. На завесата, точно над нея, висеше един прилеп.

Дори не се изненада.

— Бас хващам, че е от гума — каза тя и се изправи.

— Госпожице Руби! — извика притеснено Джеймсън.

Очите ми се застрелкаха напред назад. Александър също стана.

— Ще ти покажа — уверено заяви тя.

И се пресегна към прилепа. Изведнъж, той разпери крилата си и отлетя.

Руби издаде кръвосмразяващ писък, толкова силен, че трябваше да запуша ушите си. Стреснатият прилеп се заблъска из стаята, докато Руби се криеше зад мен, треперейки.

— Синьозелени ли са очите му? — попитах аз, заставайки като щит пред нея.

— На кого му пука за цвета на очите му! — извика тя.

Александър се опита да хване прилепа, но той само се вдигна по-нагоре.