Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Но…

— Нека се насладим на последната си нощ тук — каза той. И сякаш, за да се увери, притисна розовите си устни към моите черни.

Когато Александър игриво започна да хапе врата ми, ме накара да се сетя за още едно нещо.

Отблъснах го.

— Какво има?

Застинах. Нощта, гледката, Александър — всичко бе разкошно. Бях в прегръдките на истински вампир — този, който обичах така както той обичаше мен. Бях прекарала близките дни в тясно обкръжение на други вампири. Срещнах нови приятели, Оникс и Скарлет, и имах възможността да хвърля бегъл поглед на техния свят. И все пак не бях нито уплашена до смърт, нито изправена пред смъртна опасност. Зачудих се дали тези няколко дни можеха да ме подготвят достатъчно за това, което щеше да ми предстои в остатъка от вечността.

И ако щеше да ме превърне, какво романтично време и място бе избрал. Но наистина… бях ли готова?

— Всичко е наред — отвърнах най-накрая. — Просто се чудех.

— За какво?

— За това аз… аз да стана като теб?

Той ме отблъсна, а на лицето му се появи сърдито изражение.

— Просто казвам. Ти си тук, аз съм тук, луната е пълна.

— Наистина. Толкава ли е лесно за теб? — настоя скептично.

— Мисля си, че ти мислиш, че няма да го понеса.

— Имаш романтична представа за нашия свят. Както вероятно аз имам за вашия.

— Но аз знам повече за света ти, отколкото подозираш.

— Аз не съм типичния вампир…

— Ти не си типичен в нито едно отношение. Ти си единствен по рода си. Просто… искам да ме считаш за част от твоя свят.

— Но аз вече го правя. От момента, в който се срещам с теб.

Александър стана замечтан, докато искрящата лунна светлина очертаваше лицето му.

Той беше прав. Толкова се бях фокусирала върху това да живея в друг свят, че не оценявах този, в който сега живеехме заедно.

Усмихнах се и се впуснах в прегръдките му.

— Когато ме превърнеш, — започнах, — ще имаме ли заветна церемония? Ще поканим ли приятели? Или просто ще ме заведеш на някоя перфектна вечер като тази?

— Е… Всичко, което трябва да направя е да започна от тук — взе ръката и започна да целува пръстите ми, а после си проправи пътека нагоре по ръката до лакътя ми. Кожата ми започна да гори, когато той продължи да целува нагоре по ръката ми и врата ми. — А след това да…

Изведнъж очите на Александър почервеняха и той извърна поглед.

— Време е да си вървим — каза.

— Вече? Но ние току-що дойдохме.

— Стоим тук от часове. Става късно — каза той.

— Не исках…

Но Александър вече бе преметнал раницата си през рамо и бе взел ръката ми.

— Имам много работа преди да съм готов за тръгване.

— Мога ли да ти помогна с опаковането? — попитах, изправяйки се на пръсти като дете.

— Не е необходимо. Джеймсън е много организиран.

Не бях готова да се разделим, но и нямаше нищо, с което мога да му променя мнението. И преди да се усетя вече бях пред апартамента на Леля Либи.

— И така когато те видя отново — започна Александър, — ти ще си пред портите на Имението, точно както е на картината.

— Ще бъда.

Александър ми подари дълга целувка.

— Радвам се, че ме посети.

Чувствах се все едно ми трябва лост, за да ме накара да се отлепя от него. Сърцето ми направо потъна, когато той не пусна от прегръдките си.

В ръката си държах автобусен билет. Имах всичко, за което бях дошла — събрах се отново с Александър и вече знаех, че той ще се върне заедно с мен в Дулсвил.

— Отново ти благодаря за подаръка — казах.

Александър ме почака, докато се увери че съм влязла в апартамента на леля. Веднага щом влезнах вътре се опитах да върна ключодържателя в чантичката си. Когато нещо от нея проблесна — дълъг, старинен, златен ключ. Шперцът за Тъмницата.

През цялото време, докато Александър е бил тук в Хипстървил е рисувал картина на мен пред Имението. По време на раздялата ни, той си е мислил за това как аз живея в Дулсвил, точно както аз си представях него по време на пътуването ми.

А сега, когато държах шперцът в ръка, мислех за още едно място — празна гробница претъпкана с танцуващи вампири, дълбоко в дебрите на новооткрития клуб в Хипстървил.

Александър беше прав. Беше време да напуснем Хипстървил. Но ако, наистина, щях да се возя на междуградския автобус до Дулсвил, без надежда, че ще мога да видя или посетя Тъмницата отново, то трябваше да отида там за един последен път.

Петнадесетгодишното морско синьо колело на леля Либи не беше точно някой секси Харли Дейвидсън — гумите бяха спаднали, каучуковата обвивка на дръжките липсваше, а черното кормило скърцаше при всяко завъртане.