Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Аз пък мисля, че мога да видя през прозореца й — заяде се той. — Макар че нямам подобни зрителни способности.

— Ами… все пак си мисля, че това е нейният апартамент.

— Но леля ти Либи живее в тази част на града — каза, кимайки ми към жилищен район на няколко километра от мястото, което бях посочила аз.

Чувството ми за ориентация никакво го нямаше.

— Е, добре, но знам, че това ей там е Мейн Стрийт. А това там са паркът, гарата и музея — казах гордо, сочейки, за да покажа местата, за които говорех.

— Казвал ли съм ти, че си най-красивата екскурзоводка, която някога съм виждал? — повдигна ме и ме завъртя, подарявайки ми страстна целувка. Когато ме върна на мястото ми не само камбанарията, но и целият град ми се въртеше.

Вкопчих се за него, докато възвърна равновесието си.

— Исках да те заведа на място, където да ти покажа целият град, за една вечер — обясни Александър.

— Перфектно е! — съгласих се.

Разопаковахме специално приготвената от Джеймсън вечеря. Александър се нахвърли върху сандвича си със месо на скара и пресуши червената си напитка, докато аз си чупех парченца от френския хляб. Бях толкова разсеяна от красивата нощ, свежия въздух и красивото си гадже, че нямах особен апетит.

Но се смаях от това как Александър се наслаждава на храната.

— Може би някой ден ще ти сготвя — предложих му.

— Наистина? Знаеш ли как?

— Правя чудесен стек с пържени картофки и макарони със сирене. Мога да ти приготвя и купичка с мюсли.

Александър засия.

— Може би някой ден ще се възползвам от това.

Отпуснах глава върху скута му, докато той продължаваше да пие от бутилка с гъста течност.

Когато приключихме и почистихме, се опряхме върху арката на безопасно разстояние от ръба, но с цялостна гледка към града. Облегнах се и омаяна се загледах в Александър на фона на блещукащите светлинки на Хипстървил.

Всяка нова среща с Александър бе по-бълнуваща от предишната. Той прекарваше много време в мислене и подготовка на срещите ни, докато рисува поредната си картина. Знаех че сърцето ми ще забие лудо, ако докосне ръката ми или ако ми подари една неземна целувка. И в същото време, бях доволна, защото знаех, че мястото, където най-много исках да съм е тук, до него.

— Имам нещо за теб — каза, ровейки в раницата си.

Представих си как ми подарява малка кутийка за бижута — може би криеща пръстен — или по-голям подарък, нещо от сорта на букет с изсъхнали черни рози.

Вместо това той ми подаде плосък плик, с размерите на пощенски, прилежно вързан с черна панделка.

Разкъсах опаковката на плика в трепетно нетърпение да видя съдържанието му. Оказа се еднопосочен билет до Дулсвил.

— Не се ли вълнуваш? — попита, така грейнал, както и звездите над нас.

— Естествено…

Той изглеждаше разочарован от реакцията ми.

— Мислех си, че това искаш. С Джеймсън вече започнахме да си опаковаме багажа.

— Така е… Но ти все още си тук. Както и Леля Либи. И…

— И какво?

— Ъъъ… и… лятото. Свободата.

— Ще прекараме лятото вкъщи. Заедно.

— Прав си. Това наистина е най-хубавият подарък на света — казах и му дадох целувка.

Когато най-сетне чух новините, който така очаквах да чуя още откакто Александър напусна Дулсвил, не се оказах и наполовина толкова доволна, колкото си бях представяла. Александър не можеше да се върне в Дулсвил сега, когато Тъмницата бе на ръба на такъв катаклизъм. Не бях прекарала почти никакво време с Леля Либи, а и бях свикнала да танцувам и бъбря чак до изгрев със Скарлет и Оникс. Плюс това отчаяно исках да знам какво става с Джагър и Фикинс. Не бях готова всичко това да свърши.

Александър бе твърдо решен, че трябва да заминем. Нямаше начин да отложа заминаването ни. Или може би имаше… Ами ако изиграех картата с Клуб Ковчег.

Ако кажех на Александър за Тъмницата, той щеше да ме накара да му покажа за какво става въпрос и така пътуването ни да се отложи. Бях сигурна, че няколко дни, или по-скоро нощи, ще отидат в разследване на подземния клуб. Може би сега бе точният момент да му кажа всичко.

— Чух, че Дейвън е бил прав — казах изведнъж. — Тук наистина има вампирски клуб!

— Това е просто слух. Вярваш ли в клюки? — предизвика ме.

— Ами ако е истина? Не мислиш ли, че трябва да останем и да проверим?

Александър постави ръката си върху моята.

— Нашето пътешествие тук приключи. И двамата получихме това, за което бяхме дошли. Валентин е далеч от Дулсвил, в безопасност отново в Румъния. А ние двамата сме пак заедно.