Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Толкова много неща се случиха — каза ми Скарлет с глас изпълнен със загриженост.

— Усещаш ли напрежението? — попита Оникс. — Клубът направо ще експлодира!

— Знам — има нещо което трябва да ви кажа… — започнах аз.

— Нещо ще се случи в града тази вечер — прекъсна ме Скарлет.

— Ще бъде дълга нощ, ако се наложи може да пренощуваш тук — предложи ми Оникс.

— Ти спиш в клуба? — изказах на глас учудването си.

— Скарлет не спи тук — започна Оникс. — Тя живее в града. Но аз оставам тук когато идвам. Затова клуба е толкова страхотен и се надяваме да не се промени.

— Искаш ли да видиш къде спя? — попита ме с гордост Оникс. — Там можем да си поговорим на спокойствие…

— Да — ентусиазирано заявих аз.

Бях любопитна да видя с какви стаи за нощуване Джагър беше привлякъл извънградските членове на клуба.

И пак бях преведена по тесни, виещи се катакомби, покрай ложи, празни гробове и гробници. Всичко ми изглеждаше познато и в същото време знаех, че за първи път слизах в тези тунели. Най-накрая спряхме пред сива метална плъзгаща се врата. Оникс отвори и никога през живота ми не бях си бях представяла подобна вампирска спалня.

Стаята без прозорци беше с размерите на склад и представляваше осъществената мечта, на който и да е собственик на погребално бюро. Ковчег след ковчег лежаха на под покрит с пръст, перфектно подредени — по десет на ред. Но това, което беше по-ужасяващо бяха ковчезите, които висяха над тях, закачени на метални вериги на тавана точно като зловещи хамаци.

Вратата зад нас се затвори с трясък.

Чаках капаците на ковчезите неочаквано да се отворят и вампири с оголени зъби да извикат, „Изненада!“, но нищо такова не се случи. Трябва да съм изглеждала необичайно бледа, защото Скарлет сложи ръката си с лакирани в кърваво червено нокти на рамото ми.

— Не се стряскай — успокоително ми каза тя. — Това е само противопожарна врата.

— Нека ти покажа моят ковчег — развълнувано каза Оникс.

Не бях сигурна как собствениците им ги различаваха, защото на мен всичките ми изглеждаха еднакви. Тръгнахме покрай вампирските легла към предната част на стаята.

— Този е моят — каза тя, почуквайки по капака.

От едната страна на ковчега имаше черен ониксов камък, контурите, на който бяха очертани в бяло. Тя отвори капака. Вътре се видяха чаршафи на шотландско каре в черно и червено, възглавничка в подходяща калъфка, черен iPod и черна UglyDoll Ice Bat 26 26 UglyDoll Ice Bat — сладко синьо плюшено прилепче — Б.пр. .

Тя небрежно затвори капака сякаш беше калъф за китара в естествен размер.

Когато си мечтаех за това да съм вампир, никога не си представях това — да спя сред непознати като в младежко общежитие за безсмъртни, само за да мога да се събудя, да танцувам и да се забавлявам с други от моя вид. Това ли щеше да бъде животът, който щях да водя ако се присъединях към подземния свят? Да крия завинаги самоличността си — или да рискувам всичко и да се разкрия на смъртните?

Беше време да кажа на Оникс и Скарлет за кръговете в посевите и какво бях подслушала там.

— Ние сгрешихме, така де, аз сгреших. Относно Финикс. Той няма намерение да разкрие клуба. Той иска да живеем тихо и дискретно.

— Шегуваш се — невярващо каза Оникс.

Очите на Скарлет станаха червени от обзелия я гняв.

— Тогава е бил Джагър… през цялото време.

— Да! Той и Финикс се изправиха един срещу друг при кръговете в посевите. Джагър е канел вампири тук под предлога за приятно прекарване в безопасен клуб, но през цялото време е планирал просто да събере достатъчно членове, за да превземе града.

— Мамил ни е през цялото време! — ахна Скарлет.

— Трябва да предприемем нещо преди да съсипе клуба — и нас! — уверено каза Оникс.

Вратата се отвори. Русият ухажор на Скарлет се появи и изглеждаше доста угрижен.

— Ето ви къде сте! — с обвинителен тон каза той на Скарлет. — Нещо става долу… Той се поколеба когато ме зърна. — Опасявам се, че ще изгубим клуба.

Преди да даде някакво обяснение той хвана Скарлет за ръка, тя на свой ред хвана Оникс, а Оникс хвана мен. Усетих, че нежната й длан е потна. Обзе ме силно безпокойство — какво би изнервило един вампир?

Навлязохме в лабиринта от тъмни и тесни катакомби. Напомняше ми досущ на населена от духове къща за Хелоуин само дето костюмираните доброволци бяха истински вампири. Озъбени, с бледи лица, със сини устни, всичките облечени с бели тениски и висяха по арките, докато ние забързано си проправяхме път. Те ни отправяха заплахи, облизваха устни, с очи изпълнени с ярост, протягаха ръце към нас и се опитваха да хванат каквото могат, от тениските до полите ни. Част от катакомбите бяха толкова извити, че се страхувах, че ще се разделим. Други бяха толкова тъмни, че единственото, което усещах бе ръката на Оникс и ботушите ми стъпващи по неравния под.