Роберт Щилмарк - Наследникът от Калкута

— И ти ходиш с такъв капитан толкова години! Сакраменто! Да бях аз…

— Чакай, юнако! Капитанът каза, че трябва да продадем стоката в Португалия и с парите да закърпим шхуната; да купим припаси и съоръжим „Стрелата“ за далечен рейс.

— Е, ами вие?

— Та, виждаш ли, с него никой още не се беше опитвал да спори открито. Но нея нощ Джузепе Лорано и Черния Уудро намислили да го довършат тайно. А кормчията Фернандо Диас, когото Бернардито някога спасил от бесилката, разкрил на капитана заговора им. Бернардито искаше да заколи и двамата, но му попречи неговият помощник, Леопард Грели. Наближаваше вече среднощ, а главатарите все още се караха в капитанската каюта. И тогава, значи, неочаквано се промъкна онази патрулираща испанска корвета. Започна гореща битка при светлината на факли…

— Откъм кърмата ли ви атакува испанецът?

— Да, и капитанът изпрати Уудро и Джузепе в най-голямата каша, да защитават кърмовата дупка; той заповяда на Фернандо Диас да не ги изпуска от очите си, а на кормилото постави мен вместо Фернандо. Вълча битка беше! Испанците скоро няма да забравят „Черната стрела“!… Ние се измъкнахме от заливчето, но на Уудро му откъснаха двете стъпала, на Джузепе продупчиха хълбока, а Фернандо си спечели две рани. Ама и мене картечният залп ме за шемети здравата.

— Ех, не бях тогава аз с вас!… Та как свърши работата с ония двамата?

— Как свърши ли? Пътувахме в мрак. До разсъмване оставаше малко, а трябваше да прескочим крепостите на Гибралтар и патрулиращите кораби. На борда имахме четирима ранени: Уудро, Джузепе, Фернандо и мулатът Енрико Рой. Капитанът реши да свали ранените на брега, защото на кораба щяха да умрат: още в предишния бой нашият лекар отиде при рибите. Леопарда искаше да дадем на ранените частта им от плячката, но капитанът не се съгласи. Труп да бях, пак щях да си поискам своята част!

— Може би с труп щеше да бъде по-отстъпчиви ама на живите отказа. А пък от ранените само Фернандо и мулатът Енрико бяха в съзнание. Джузепе Лорано и Уудро Крейг лежаха в несвяст. Бернардито заповяда да отнесат равния Фернандо Диас при него, в каютата, ей оная, при кабината, видиш ли я? Вятърът повдигна пердето на прозореца на каютата и аз видях как Едноокия изсипа от кесийката елмази в калъфчета от шведска кожа, избра най-едрия и един по-малък и ги подаде на Диас. Чух как Бернардито рече: „Ето тоя син елмаз с жълтото петънце отнеси в Гърция на моята майка, за да не гладува, ако загина, а втория камък вземи за себе си, Фернандо, и прави с него, каквото си щеш!“ След това свалиха тримата в една лодка, при веслата седна мулатът Енрико Рой, неговата рана не беше толкова тежка…

— Чакай! Енрико Рой бил, казват, приятел на Леопарда?

— Грели го държеше при себе си един вид вместо слуга. Ненаситник и мързеливец беше тоя Енрико, да ти кажа аз. Та ето той и Грели си шепнеха нещо, докато Едноокия говореше с Фернандо; Леопарда даде на мулата шепа монети и в непрогледната тъмнина лодката заплува към испанския бряг. Дали ранените са се спасили, или са загинали — никой не знае. А на нас ни потръгна: на сутринта, в мъглата, шхуната мина протока. После се криехме по бреговете на Португалия, ремонтирахме се на Азорските, стягахме се за път на мароканското крайбрежие, където и ти се прехвърли при нас от турския кораб. И ето вече трети месец плуваме, а каква полза?

Малко ято хвърчащи риби с кръгли крилца, прилични На дантелени якички, прелетя над накъдрената морска повърхност и с плясък отново се гмурна в бездната.

— Ковчег и мърша! Гледай, Джейкъб: ето негова едноока светлост се подава от каютата. Събори го треската. Пожълтял е като жълтица и по цели дни се валя в люлката, дока то ние до кръв си ожулваме дланите о въжетата. Току виж че е дочакал чувала и камъка на гърдите, а продължава да се инати, дяволът, не ще да се махнем от тия проклети води, жега е като в ковашко огнище… Но какво в това там на хоризонта? Дяволска работа! Та там има пожар!

В същия миг викът на наблюдателя: „Пожар на хоризонти, вляво от кърмата!“ — дигна на крак целия екипаж. Полуголи, нашарени със странни татуировки по ръцете и гърдите, с невъобразими шапки на главите, направени от късове платно, палмови листа и дори от страници с, библейски текстове, моряците на „Черната стрела“ се изсипаха на палубата.

На командното мостче се показа Леопард Грели с далекоглед. Само капитан Бернардито бе прикован от тропическата треска на висящото му легло. От време на време той почти губеше съзнание от вътрешен огън и задавяйки се, гълташе студена вода, а четвърт час след това трепереше от треска, зъбите му тракаха и той се завиваше презглава с вълнените одеяла.