Дончо Цончев - Произшествие на шосето Лондон-Калкута

Боне погледна още веднъж ножа, който годините и мекият брус бяха превърнали на шило, остави го на ръба на котлето и отиде у съседа за слама. Тя беше негова — сламата, — но я държеше в къщата на съседа. Онзи строеше голямата къща полека (трети поред първите двама умряха без покрив), стаите бяха обширни и празни, та кога Тодор бе казал миналата година: „Абе едни бали гледам там…“, Боне им видя най-напред склада. Докато впрягаше и тръгваха с Тодор към балите край шосето, той мислено си проведе възможния разговор по превоза. „Каква е тази слама и къде я караш бе, Боне?“ „Сламата ли? Па она си е на съседо, он ме прати да я прекарам. Тѐ, вика, пет лева, докарай ми сламата дома.“ Тогавашният съсед (един от покойните) бе силен — сам щеше да се оправи при нужда. Но разговор нямаше с никого, никой не го пита за нищо. Боне и Тодор три пъти товариха и прекарваха бали, та ги складираха в къщата на съседа — ето че хем имаха слама, ако потрябва, хем, който попита за нея, да ходи да пита съседа. У гробищата да оди да пита — помисли си Боне и сега, когато млясна след греяната ракия и погледна голямата къща (вече покрита), та тръгна през сухия сняг право към нея.

Той беше натрупал нощес — белият сняг в шопското село, — нито една диря нямаше още по него. Неограденият двор на съседа се сливаше с белотата на къра. Джанки, търници и фиданки стояха отгоре като рисувани с много чер молив. Червената къща с тихи и огромни очи зяпаше към гората и балкана.

„Това е — каза си Боне. — Тѐ ти сега ден за клане на прасето.“

Той развърза една бала (цяла му се видя много), нави тела и го прибра в джоба. Когато прегръщаше шумналата в ръцете му слама и си представяше миризмата на пърлена прасешка кожа, погледна отново снега. Видя заешки дири — откъм баира, та чак до терасата на съседа. Тук клекнал зайо, после обходил фиданките. Спрял до една да й опита със зъби кората. После до другата спрял, после пак — ето ти още едни заешки дири.

„Така е — рече си Боне. — Он оди с колата на сто километра заек да дири, а зайците у дома му гризат фиданките.“

— Тодоре! — извика той, като стигна до кочината, ритна вратата и пусна сламата на цимента.

— Опа! — обади се онзи и прекрачи символичния трънен плет помежду им.

— А пък нашите зайци двеста — двеста и петдесет килограма парчето, а?

— Да бе — каза Тодор, без да разбира защо Боне кръщава прасетата зайци, и с жест го попита за греяната ракия.

— Она като я нема дома, нищо не си е на место! — извика Боне много силно, което бе сигурен знак, че говори за Ката. — И они па пойдоа подире, сватба им требало и на них!

— Нека се учат — каза Тодор и изведнъж се замисли. — Моите малечки и двете, па и они, като каза майка им „сватба“ — пойдоа.

Боне погледна към своя приятел сърдито, взе ножа от котлето и го опита на палец. Когато Тодор каза: „Ама си го изшилил“, той вече бе тръгнал към новата кухня за чайника. Остави ножа на прозореца, запали цигара и взе от бюфета още една порцеланова чашка. Над печката, над струйката тихичко съскаща па̀ра, до огледалото и черния кюнец се усмихваха двете му щерки. „Моми“ — мина му думата през главата и веднага след нея: „Сватби“… Наля си веднага и бърже обърна своята чашка. Извика високо:

— Ей!

Тодор дойде и мълчаливо посегна към другата порцеланова чашка.

— Добра е — каза той, като я обърна, изръмжа и с удар я върна на масата.

Сипаха си отново и повториха — все така мълчаливо. И Тодор запали цигара.

— Още по една и го мушкам — каза Боне авторитетно, като си мислеше за прасето.

Пиха по две и Тодор каза, като си мислеше за новата кухня на Боне, към която имаше стая и баня:

— Ама тука стана…

Той довърши мисълта си с едно уважително клатене на главата.

— Стана — каза Боне със сдържана гордост, та си премести ръката първо неволно, а после и волно към топлия чайник.

— Нема пари — Тодор въздъхна. — Иначе и аз трябва да мислим за старините. Женски бащи с тебе сме ние. Кога дойде и у дома некой…

Той се загледа в снимката на засмените Боневи щерки, наклонили глави като две ябълки на едно клонче, въздъхна и тикна малката чашка към чайника. Боне наля, изпсува „на ум“ безадресно и когато се чукаха с Тодора мълчаливо, прасето изквича много силно.

„Че квицнеш ти“ — искаше да каже Боне, но в същия миг силен и тъп удар на ламарина го стресна.

Той изскочи навън, следван от Тодора по петите. Затича се към кочината, която беше забравил отворена.