Роберт Щилмарк - Наследникът от Калкута

Ние, хората от по-старото поколение, с радост наблюдавахме, че за съветския младеж или девойка нуждата от знания, влечението към културата е станало също толкова естествено като яденето н пиенето. Това еднакво се отнасяше и за руските, ненецките и евенкските комсомолци, а и за пионерите коми и якути. Любознателните млади умове на тези юноши и девойки се стремяха Да проникнат и в тайните на веществото, и в тънкостите на геодезката наука, в привичките на птиците и животните, в наслоенията на геоложките пластове, в производствените похвати на сондьора и в литературния стил на прочетения автор. Възникваха горещи, интересни спорове, дискусии, разговори.

И ето веднъж стана дума как преди, в други времена, в други страни са били усвоявани нови земи, как са възниквали селища на хора, отишли отвъд морето в други материци, какви са били тези хора, какво са правили в чуждите гори и снегове, какви цели са си поставяли. И точно тогава се породи замисълът на този роман — защото нямаше готова литература, която да осветлява тази тема.

Авторът беше измежду най-възрастните членове на описания дружен колектив. Заедно с техническата си специалност на геодезист той донесе със себе си в този колектив известен литературен опит, любов към историческия сюжет, силна омраза към съществуващия мит за „доброто старо време“ на капитализма. Й той реши да изпита силите си на попрището на устното „самодейно творчество“ като романист разказвач край огъня. Ето, би могло, мислеше си той, да разкаже увлекателно на своите слушатели за последните години на тъй наречената епоха на първоначалното натрупване, толкова опоетизирана от буржоазните класици на приключенската литература, да разкаже за онова време от позицията на съветския светоглед.

Слушаха разказа му край огъня, в палатките и бараките с неотслабващ интерес. И поради това, че аудиторията на един разказвач, каквато и да е тя, по неволя е все пак твърде ограничена, авторът реши да вземе петото и да превърне своя устен роман в книга.

Отначало авторът разполагаше само с това, което можеше да му предложи зимната тайга отвъд полярния кръг. Първите две части на този роман бяха написани, без той да хвърли поглед върху картата на света, без да има възможност да надникне в елементарен справочник, енциклопедия, речник. Едва по-късно, когато вече се пишеше третата част, на нас, както се казва по войнишки, ни „дойде на помощ тилът“ и започнаха да пристигат книги, списания, филми и някои справочници. Черновката на романа пишех на малки листчета пощенска хартия. При придвижването си ние се редувахме да ги носим заедно с геодезките инструменти и счетоводни документи. „Запали се“ от романа и енергичният счетоводител В. П. Василевски. Той организира първото тайгинско „издание“ на романа. По негова инициатива група ентусиасти измежду счетоводителите и медицинските работници на строежа преписа самоотвержено романа, украси го с винетки и дори с рисунки, подвърза го със синьо платно и го превърна в подобие на ръкописна книга. Тези три дебели сини тома намествахме в раниците и ги носехме на гръб навътре из тайгата и блатистата тундра. Колективът нарастваше, но продължаваше да се интересува от романа, критикуваше го, внасяше поправки, изказваше пожелания. Романът се пишеше в „походна обстановка“, често на свещи или на газениче, чиято направа наричахме „зова на прадедите“, но авторът работеше радостно и леко, в атмосфера на приятелство и взаимна поддръжка. Тази другарска, шеговита и приятелска атмосфера е изобщо характерна за малки и големи колективи на съветски хора, изпълняващи задачи на Партията и правителството по боевите участъци на новите строежи, в експедиции и издирвания, на кораби и в нови совхози — една дума, по всички плацдарми на „предната линия“ на петилетките.

…Изминаха вече няколко години от времето на нашите зимувания отвъд полярния кръг. Сега там горят светлините на електроцентрали, пътуват влакове, димят заводски комини, хората живеят в благоустроени домове. Пристигаш — не ти се вярва, че не тъй отдавна тук, на мястото на този цех или жилищен блок си седял в палатка, на газениче, и привършил нивелировъчните дневници и вечерята, си се залавял за някоя глава на „Наследникът от Калкута“.

Авторът избра за романа необикновено противоречивото, бурно време от края на XVIII век, когато на обществения хоризонт залезът на епохата на първоначалното натрупване се среща със зората на съвременния капитализъм. Като фон за развитието на фабулата най-подхождаше Англия — класическата страна на надигащия се тогава капитализъм. Авторът се стремеше да покаже прогресивната борба на нейните колонии за независимост и в същото време жестокостта на колониалния режим там, където е прониквал младият капитализъм. За автора съвсем не беше необходимо да се грижи съдържанието да легне в някаква готова схема, а трябваше само безпристрастно да подбира историческия материал и да прибавя към него, перифразирайки сполучливия израз на Достоевски, „мъничко измислица за по-голяма правдоподобност“. Героите на романа някак от само себе си започнаха своя литературен живот и този техен самостоятелен „живот“ за сетен път потвърждаваше за слушателите и лично за автора цялата дълбочина и вярност на марксисткия анализ на общественото развитие.

Читать дальше