Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Квазимодо беше глух, но не беше сляп, пък и народната ярост беше достатъчно енергично изразена не само в думите, но и по лицата. Впрочем хвърлените камъни обясняваха буйните смехове.

Отначало той се сдържаше. Но малко по малко търпението му, останало твърдо под ударите на бича на изтезателя, се огъна и поддаде под жилото на тия досадни насекоми. Астурийският бик, който не се трогва от нападенията на тореадора, се вбесява от кучетата на бандерилите.

Той плъзна най-напред бавен и заплашителен поглед над тълпата. Но както бе омотан, погледът му бе безсилен да отпъди мухите, хапещи раната му. Тогава той се размърда в букаите си и старото колело на позорния стълб заскрибуца под бесните му мятания. Подигравките и подвикванията се удвоиха.

Като разбра, че не може да строши намордника си на пленен звяр, клетникът отново се укроти. От време на време само яростна въздишка повдигаше гърдите му. По лицето му не се четеше ни срам, ни смущение. Беше много далеч от човешкото общество и много близо до първобитното състояние, за да знае какво е срам. Впрочем при такава степен на уродливост може ли изобщо да се чувствува срам? Обаче гневът, омразата и отчаянието спущаха над грозното му лице все по-тъмен облак, все по-наситен с електричество, което искреше с хиляди светкавици в окото на циклопа.

Лицето му обаче се разведри за миг, когато зърна сред тълпата един свещеник, яхнал мулето си. Още щом го забеляза в далечината, злочестият осъден придоби кротко изражение. Яростта, която сгърчваше чертите му, отстъпи място на неизразимо блага и нежна усмивка. Колкото повече се приближаваше свещеникът, толкова по-ясна, по-подчертана и по-лъчезарна ставаше усмивката на Квазимодо. Злочестникът приветствуваше сякаш спасителя си. Когато обаче мулето се приближи дотолкова, че ездачът да може да различи наказания, свещеникът сведе очи, сви рядко в обратна посока и пришпори мулето, като че ли бързаше да се отърве от оскърбителни за него молби и сякаш не му беше приятно изложеният на позорния стълб клетник да го поздрави и познае.

Този свещеник беше архидякон Клод Фроло.

Мрачният облак се спусна още по-ниско над челото на Квазимодо. Усмивката се задържа още малко на устните му, но унила, горчива и безкрайно скръбна.

Времето течеше. Той беше на стълба вече час и половина, изранен и изтерзан, осмиван и замерян с камъни.

Внезапно гърбавият се размърда повторно въз веригите си, но с такава сила, че уредът, на който бе прикрепен, се разтресе цял. Гърбавият наруши мълчанието, което пазеше упорито до този момент, и извика с дрезгав и яростен глас, напомнящ по-скоро кучешки вой, нежели човешки вик:

— Вода!

Този горък стон заглуши подигравателните подвиквания. Отчаяният му възклик обаче не само не събуди състрадание, но предизвика нов прилив на веселие сред простодушните парижани, които бяха обградили стълба. Събрани вкупом, те едва ли бяха по-малко жестоки и груби от отвратителното племе на скитниците — познати вече на нашия читател, — които представляваха най-долния слой на народа. Около злочестния наказан се чуваха само гаври с жаждата му. Без съмнение в този момент той беше по-скоро комичен и противен, отколкото жалък с пурпурното си лице, по което се стичаше пот, с безизразния си поглед, с разпенената от гняв и страдание уста и полуизплезения си език. Трябва да добавим, че дори в тълпата да се намереше някоя добра християнска душа, която би се опитала да поднесе чаша вода на това жалко изтерзано създание, предразсъдъкът свързваше позорните стъпала в съзнанието на народа с толкова срам и безчестие, че това би било напълно достатъчно да възпре и отблъсне добрия самарянин.

След няколко минути Квазимодо обходи тълпата с отчаян поглед и повтори още по-покъртително:

— Вода!

Отново избухна смях.

— На! Пий! — извика Робен Пуспен и хвърли в лицето му една гъба, намокрена във водата. — Дръж, гаден гръбльо! Аз съм ти длъжник!

Една жена пък го замери с камък по главата.

— Ще те науча аз тебе, дето будиш нощем хората с дяволското си звънене!

— Е какво, синко! — извика му един схванат човек, като посегна да го удари с патерицата си. — Пак ли ще ни хвърляш магии от кулите на „Света Богородица“?

— Дръж това канче! Пий! — намеси се друг мъж и му запрати в гърдите парче счупена стомна. — Веднъж само мина край жена ми и тя роди дете с две глави!

— А моята котка окоти коте с шест лапи! — изврещя една бабичка и го замери с керемида.