Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Квазимодо подскочи като събуден от сън. Най-сетне той почна да разбира. Сгърчи се във въжата. Мускулите на лицето му се разкривиха в страшна гримаса на болка и изненада. Но той дори не въздъхна. Отметна само глава назад, заклати я надясно, наляво, като бик ужилен от стършел в слабините.

Втори удар последва първия, после трети, после още един, още един, още. Колелото се въртеше непрекъснато, ударите се сипеха безспирно. Скоро бликна кръв и зашуртя на хиляди струйки по черните рамене на гърбавия. Тънките ремъци профучаваха във въздуха и пръскаха с кръв зрителите.

Поне привидно Квазимодо изпадна отново в първоначалната си апатия. Той се опита в първите минути безмълвно и без видимо външно усилие да разкъса въжата. Очите му кръвясаха, мускулите му се напрегнаха, той присви крайници, ремъците и веригите се изпънаха. Усилието беше необикновено, отчаяно, свръхчовешко, но старите каиши на превотството устояха. Само изпращяха и нищо повече. Квазимодо се отпусна отмалял. Смаяното изражение на лицето му се смени с горчиво и дълбоко отчаяние. Той затвори единственото си око, отпусна глава на гърдите си и замря.

От този момент гърбавият изобщо не помръдна. Нищо не бе в състояние да изтръгне от него каквото и да било движение — нито кръвта му, която течеше безспир, нито ударите, които ставаха все по-ожесточени, нито бесът на изтезателя, който се самовъзбуждаше и опияняваше от екзекуцията, нито свистенето на ужасните ремъци, по-остри и по-свистящи от разярени насекоми.

Най-сетне един пристав от Шатле, облечен в черно и яхнал черен кон, който още от началото стоеше до стълбата, посочи с абаносовата си палка пясъчния часовник. Изтезателят престана да шиба. Колелото спря. Квазимодо бавно отвори око.

Бичуването свърши. Двама прислужници на изтезателя измиха окървавените рамене на осъдения, намазаха ги с не знам какъв мехлем, който тутакси затвори всички рани, и го наметнаха с жълто наметало, скроено като расо. През това време Пиера Тортьорю изстиска върху паважа напоените с алена кръв ремъци.

Мъките на Квазимодо не бяха свършили. Трябваше да изтърпи още един час на позорния стълб, допълнителното наказание, прибавено тъй справедливо от метр Флориан Барбьодиен към присъдата на месир Робер д’Естутвил, за прослава на старата физиологична и психологична игрословица на Жан дьо Кюмен: „Surdus absurdus“ 132 132 Глухият е и безразсъден (лат.). — Б. пр. .

Обърнаха пясъчния часовник и оставиха гърбавия вързан на колелото, за да бъде удовлетворено докрай правосъдието. Простолюдната паплач е сред човешкото общество — особено през средновековието — също като дете сред възрастни. Докато се намира в състояние на примитивно невежество, на духовно и умствено непълнолетие, и за него може да се каже, както за детето: „Тази възраст е безпощадна.“ 133 133 Лафонтен — „Басни“. — Б. пр. . Изтъкнахме вече, че всички мразеха Квазимодо, и то поради не една уважителна причина. Едва ли имаше макар и един зрител сред тази тълпа, който нямаше или поне не си въобразяваше, че има основание да се оплаче от злия гръбльо на „Света Богородица“. Затова всички злорадствуваха, че е изложен на позорния стълб. Суровото наказание, което бе понесъл преди малко, и жалката поза, в която стоеше сега, не само не умилостивиха простолюдието, но го направиха още по-жестоко, като го въоръжиха и с жилото на присмеха.

Затова, след като бе отдадено „обществено възмездие“ — както и днес се изразяват съдийските шапки, — дойде ред на хилядите лични отмъщения. И тук, както в голямата зала, челно място заемаха жените. Всички му имаха зъб — коя заради злобата му, коя заради грозотата му.

Последните бяха най-настървени.

— О, антихристова мутра! — подвикваше му една.

— Пак ли ще яхаш метли? — подхвърляше му друга.

— Каква печална гримаса! — дереше се трета. — Ако празникът на шутовете не беше вчера, наново щяха да те изберат за папа!

— Точно така. Сега се кривиш от позорния стълб. А кога ще се облещиш от бесилото?

— Кога ще ти нахлупят голямата камбана, проклети звънарю, та да пропаднеш вдън земя!

— И като си помислите, че този дявол ни звъни за утринна!

— Ей! Глухчо! Кьорчо! Гръбльо! Изрод!

— Ако някоя бременна иска да пометне, няма нужда от доктор и лекарства!

А двамата студенти, Жеан Мелницата и Робен Пуспен, пееха с все гърло една стара народна песничка:

Хиляди други оскърбления, дюдюкания, клетви, смехове, а сегиз-тогиз и камъни валяха над нещастника.