Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Ако сега читателят, след като се полюбува на тази оживена и шумна сцена, която се разиграва по всички ъгли на площада, отмести поглед към старинната полуготическа, полуроманска сграда — Роландовата кула, разположена на западния край на площада откъм крайбрежната улица, — той ще може да забележи на ъгъла на фасадата й голям обществен молитвеник с пищни илюстрации, защитен от дъжда с малка стряха, а от крадците — с решетка, която позволява все пак да се прелистват страниците му. До молитвеника се вижда тясно остросводесто прозорче, препречено с две кръстосани железни пръчки. Този единствен отвор гледа към площада и пропуска малко въздух и светлина в тясна килия без врата, издълбана в дебелата стена на старата постройка. В килията цари дълбок покой и мрачна тишина, докато околовръст гъмжи и тътне най-многолюдният и най-шумният парижки площад.

Тази килия беше прочута близо от три века, когато, госпожа Роланд от Роландовата кула, потопена в скръб по загиналия си по време на кръстоносните походи баща, беше накарала да я издълбаят в стената на собствената й къща, за да се затвори до края на живота си там. Тя запазила от целия си дворец само тази килия със зазидана врата и отворено зиме и лете прозорче, като раздала всичко останало на бедните и на църквата. Двадесет години покрусената девойка чакала смъртта в тази преждевременна гробница, молейки се ден и нощ за душата на баща си, облечена в черна кълчищна дреха, спейки в пепелта, без да има дори камък за възглавница, хранейки се само с това, което милосърдните минувачи оставяли на перваза на прозорчето й — хляб и вода, — живеейки от подаяния, след като някога сама бе правила подаяния. Преди да умре, пред прага на другия гроб, тя завещала за вечни времена тази килия на дълбоко отчаяните жени, майки, вдовици или дъщери, които трябва много да се молят за свои или чужди грехове и биха пожелали да се погребат живи поради голяма скръб или дълбоко покаяние. Тогавашните парижки бедняци й устроили хубаво погребение, пролели обилни сълзи, изрекли много благословии. Но за голямо съжаление на простолюдието, по липса на необходимата протекция в папския двор, благочестивата девица не била провъзгласена за светица. Малко по-свободомислещите се надявали, че това ще стане по-лесно в рая, отколкото в Рим, и обърнали молитвите си към бога, вместо към папата. Повечето се задоволили да тачат свято паметта на Роланд и запазили като реликви нейните дрипи. А градът поставил в чест на девойката обществен молитвеник, взидан близо до прозорчето на килията й, та когато минувачите се спрат, макар и само за да се помолят, молитвата да ги подсети да дадат милостиня на клетите затворнички, наследили гробницата на госпожа Роланд, за да не умрат те от глад и забрава. Впрочем такива гробници не бяха рядкост в средновековните градове. Често можеше да се види по най-оживената улица, на най-пъстрия и шумен пазар, точно в средата, под краката на конете или под колелата на каруците някакъв зимник, кладенец или иззидана килия с решетъчно прозорче, в дъното на които денонощно се молеше човешко същество, обрекло се доброволно на вечна скръб и мъчително изкупление. Но всички мисли, които би възбудило днес у нас това необикновено зрелище, тази зловеща килия, преходно звено от жилището към гроба, от града към гробището, това живо същество, откъснато от човешката общност и причислило се още приживе към покойниците, тази лампа, догаряща в мрака последната си капка масло, тази сянка от живот, залитащ в гроба, този дъх, този глас, тази вечна молитва в каменния ковчег, това лице, обърнато завинаги към другия свят, този взор, озарен вече от друго слънце, това ухо, долепено до гробната стена, тази душа, пленница на тялото, това тяло, пленено в каменния си затвор, този глух ропот на изтерзания дух под двойната обвивка на тялото и гранита — оставаха неразбрани от тогавашната тълпа. Неразсъждаващото, примитивно благочестие на онази епоха не съзираше всички отсенки на този религиозен подвиг. То възприемаше явлението, без да го анализира, уважаваше и почиташе подобна жертва, прекланяше се при случай пред нея, но не се замисляше над страданията, с които е придружена, нито изпитваше прекалено голямо състрадание. То донасяше от време на време къшей хляб на злочестия каещ се, поглеждаше през дупката дали още живее, не се интересуваше дори от името му, едва си спомняше от колко години е почнала бавната му смърт и ако някой чужденец попиташе съседите за живия скелет, който гниеше в подземието, те отговаряха просто: „Отшелникът“, ако ставаше дума за мъж, или „Отшелницата“, ако беше жена.