Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Защо са те довели тук, безделнико?

Нещастникът предположи, че превото го пита за името му, наруши обичайното си безмълвие и отговори с дрезгав, гърлен глас:

— Квазимодо.

Отговорът подхождаше тъй малко на въпроса, че хората пак се разсмяха неудържимо и месир Робер се провикна, пламнал от гняв:

— И с мене ли се подиграваш, мизернико?

— Звънар в „Света Богородица“ — отвърна Квазимодо, мислейки, че става дума за професията му.

— Звънар ли? — възкликна превото, който се беше събудил сутринта в достатъчно лошо настроение, както вече казахме, за да има нужда да подклаждат яда му с такива странни отговори. — Звънар! Ще ти дам аз едни камбани по гърба, и то по всички кръстопътища на Париж! Чуваш ли, безделнико!

— Ако се интересувате за възрастта ми — каза Квазимодо, — струва ми се, че ще навърша двадесет години на Свети Мартин.

Това вече беше прекалено. Превото не можа да се сдържи.

— А! Ти се гавриш с властта, клетнико! Господа сержанти-жезлоносци, отведете този хубостник при позорния стълб на Гревския площад и го въртете и шибайте един час. Добре ще ми плати, бога ми! Искам също настоящата присъда да бъде разгласена публично от четирима тръбачи в седемте сеньор-ски владения на парижкото виконтство.

Писарят се зае незабавно с изготвянето на присъдата.

— Дявол да го вземе! Това се казва справедлива присъда! — провикна се от своя ъгъл студентът Жеан Фроло Мелницата.

Превото се извърна и отново впери в Квазимодо святкащите си очи.

— Стори ми се, че този хубостник каза „дявол да го вземе“. Писарю, прибавете дванадесет парижки дьоние глоба за богохулство, като половината бъдат дадени на ковчежника от църквата „Сент Йосташ“. Аз тача особено много този светец.

За няколко минути присъдата беше написана. Съдържанието й беше кратко и просто. Председателят на съда Тибо Байе и кралският адвокат Роже Барм не бяха още преобразували обичайното право на парижкото виконтство. По онова време то не беше още задръстено от високостволия лес на формалностите и процедурите, които тези двама юрисконсулти посадиха в началото на шестнадесети век. Правораздаването беше все още ясно, експедитивно и недвусмислено. То водеше право към целта и в края на всяка пътечка — без излишни храсти и завои — се виждаха тутакси колелото за изтезаване, бесилката или позорният стълб. Човек знаеше поне какво го чака.

Писарят представи присъдата на превото, който я подпечата и излезе да продължи обиколката си из другите зали в такова настроение, че сигурно щеше да напълни този ден всички парижки тъмници. Жеан Фроло и Робен Пуспен се смееха под мустак. Квазимодо наблюдаваше всичко това с безучастен и учуден вид.

Обаче, докато метр Флориан Барбьодиен четеше на свой ред присъдата, преди да я подпише, писарят съжали злочестият осъден и с надеждата, че ще издействува известно намаление на наказанието му, се доближи възможно най-близо до ухото на следователя и му каза, посочвайки Квазимодо: „Този човек е глух.“

Той се надяваше, че общият недъг ще предразположи метр Флориан в полза на осъдения. Но, първо, ние изтъкнахме, че метр Флориан съвсем не държеше да забележат глухотата му. Освен това той до такава степен не чуваше, че не схвана нито дума от това, което му каза писарят. И понеже искаше да даде вид, че е разбрал, отвърна:

— А, така ли? Това е вече нещо друго. Не знаех. В такъв случай още един час на позорния стълб.

И той сложи подписа си върху така изменената присъда.

— Отлично — промълви Робен Пуспен, който имаше зъб на Квазимодо. — Това ще го научи да не бъде толкова груб с хората.

Нека читателят ни позволи да се върнем на Гревския площад, който напуснахме вчера, за да тръгнем заедно с Гренгоар по следите на Есмералда.

Десет часът сутринта е. Всичко напомня вчерашния празник. Паважът е покрит с отпадъци, панделки, парцали, пера от накити, капки восък от факлите, трохи от народното пиршество. Множество граждани се шляят насам-натам, под-ритват угасналите главни от празничния огън, спират се пред Дома с колоните и си спомнят с възхищение, гледайки пироните по фасадата, прекрасните драперии, които я украсяваха предния ден. Последно удоволствие. Продавачите на сайдер и бира тикат буренцата си сред групите. Неколцина заети минувачи прекосяват бързо площада. Търговците разговарят и си подвикват от праговете на дюкянчетата си. Празненството, Копенол, пратениците, папата на шутовете са предмет на всички разговори. Гражданите бъбрят и се смеят в надпревара. Междувременно четирима сержанти на коне, застанали от четирите страни на позорния стълб, привличат вече около себе си голяма част зяпльовци, пръснати по площада, готови винаги да бездействуват и скучаят, очаквайки някое макар и незначително публично наказание.