Виктор Юго - Парижката Света Богородица

От този момент, съзнавайки, че се е нагърбил с тежко бреме, той започна да се отнася съвсем сериозно към живота. Мисълта за братчето му бе не само негова отмора, но и цел на заниманията му. Реши да се посвети всецяло на неговото бъдеще, за което се чувствуваше отговорен пред бога, отказа се завинаги от мисълта за жена и за свои деца в името на щастието и благоденствието на брат си. Духовническото призвание му се стори още по-привлекателно. Неговите нравствени достойнства, познанията му, положението му на васал на парижкия епископ разтваряха широко пред него вратите на църквата. На двадесет години със специално разрешение на папската курия бе назначен за свещеник в „Парижката света Богородица“ и като най-млад от свещенослужителите служеше в тази част на църквата, която се наричаше altare pigrorum 80 80 Олтар на мързеливите (лат.). — Б. пр. поради късния час, в който се извършваше богослужението.

Потънал още по-дълбоко в любимите си книги, от които се откъсваше само за да изтича за малко в Мелницата, той бързо спечели уважението и възхищението на другите монаси със смесицата от знания и строг морал, тъй редки за неговата възраст. От монасите известността му на учен се разпростря и сред населението, но както се случваше често по онова време, неговите качества му създадоха сред простолюдието слава на магьосник.

Когато се прибираше на Томина неделя, след като бе отслужил литургията пред олтара на мързеливците, който се намираше до вратата на хора, от дясната страна на кораба, близо до статуята на Богородица, вниманието му бе привлечено от оживено разговарящите бабички край яслата за намерени деца.

Той се приближи до клетото създание, дало повод за толкова ненавистни закани. То бе така жалко, уродливо и изоставено, че неволно му напомни собственото му братче и го наведе на ужасяващата мисъл, че ако самият той умре, неговият любим Жеан ще бъде също тъй мизерно изложен в яслата за подхвърлени деца. Сърцето му болезнено се сви. Обхвана го неизмеримо състрадание и той взе детето със себе си.

Когато го извади от торбата, видя, че то беше действително съвсем уродливо. Клетото дяволче имаше една брадавица върху лявото си око, главата му беше хлътнала между раменете, гръбначният му стълб беше изкривен, гръдната му кост стърчеше напред, краката му образуваха две дъги. Но изглеждаше доста живо и макар че беше невъзможно да се разбере на какъв език бръщолевеше, крясъците му издаваха здраве и сила. Грозотата му засили състраданието на Клод и той си даде обет да отгледа това дете от любов към брат си, та каквито и прегрешения да има в бъдеше малкият Жеан, те да бъдат предварително изкупени от тази милосърдна постъпка, извършена заради него. Надеждно вложен капитал от благодеяния на името на невръстното братче. Сбор от добри дела, натрупани за в случай, че малкият обесник има нужда един ден от подобна монета, единствената, която е в обръщение пред райските двери.

Той кръсти храненика си и му даде името Квазимодо било в памет на деня, когато го беше намерил 81 81 Службата на Томина неделя започва е думите: „Quasimodo geniti infantes“ (почти като новородени деца) — Б. пр. , било за да изрази с това име до каква степен това злочесто създание бе несъвършено и нескопосано сглобено. Квазимодо беше наистина „кажи-речи“ човек.

В 1482 година Квазимодо беше вече голям. От няколко години той беше звънар на „Парижката света Богородица“ благодарение на приемния си баща Клод Фроло, който пък бе станал жозаски архидякон благодарение на своя сюзерен месир Луи дьо Бомон, който от своя страна бе станал в 1472 година парижки епископ след смъртта на Гийом Шартие благодарение на своя покровител Оливие льо Ден, бръснар по божия милост на крал Луи XI.

И така, Квазимодо беше звънар на „Света Богородица“.

С течение на времето между звънаря и църквата се породиха странни връзки. Откъснат завинаги от света поради двойната си нещастна съдба — неизвестния си произход и физическата си уродливост, — заключен още от ранно детство в този двоен непреодолим кръг, злочестият клетник беше свикнал да не вижда нищо извън свещените стени, които го бяха приютили под своята сянка. Съобразно с растежа и развитието му „Парижката света Богородица“ беше едно след друго за него яйце, гнездо, дом, родина, вселена.

Безспорно между това същество и църквата имаше някаква тайнствена и предопределена хармония. Още съвсем малък, докато пъплеше, гърчейки се и подскачайки под мрачните сводове, той напомняше влечуго, възникнало естествено сред влажните тъмни плочи, по които пълзяха причудливи сенки на романските капители.