Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Тя обърна гръб, хвърляйки в съда един сребърен флорин, който иззвънтя между медните монети и накара бедните калугерки от манастира „Етиен-Одри“ да се облещят от изненада.

Малко след това се показа важният и учен кралски секретар Робер Мистрикол, стиснал под едната си мишница огромен молитвеник, а под другата — ръката на жена си (госпожа Гиймет Кметицата) или с двамата си ръководители: духовния и светския, от двете си страни.

— Намерено дете! — възкликна той, след като разгледа предмета. — Трябва да са го намерили на брега на Флегетон 76 76 Река, която според гръцката митология обграждала ада. — Б. пр. !

— Само едното му око се вижда — забеляза госпожа Гиймет. — Върху другото има брадавица.

— Не е брадавица — поде метр Робер Мистрикол, — а яйце, което съдържа друг също такъв демон, който носи друго малко яйце с още един дявол и така нататък.

— Откъде знаете това? — попита Гиймет Кметицата.

— Зная го напълно положително — отвърна секретарят.

— Господин кралски секретар — попита Гошер — как мислите, какво предвещава това уж подхвърлено дете?

— Най-големи нещастия — отвърна Мистрикол.

— Ах, божичко! — обади се една бабичка от навалицата.

— Не стига, че лани имаше чума и че както се разправя, англичаните се канели да прехвърлят войска в Арфльо!

— Тогава може би кралицата няма да дойде през септември в Париж — каза друга старица, — а търговията и без това върви толкова лошо!

— Моето мнение е — провикна се Жеан дьо ла Тарм, — че за гражданите на Париж би било много по-добре, ако този малък магьосник беше положен върху сноп пръчки, отколкото в ясли.

— Върху добре разпален наръч съчки! — добави старицата.

— По-разумно би било — заяви Мистрикол.

От няколко минути един млад свещеник слушаше разсъжденията на калугерките и сентенциите на секретаря. Той имаше строго лице, широко чело и дълбок поглед. Свещеникът отстрани мълчаливо навалицата, погледна „малкия магьосник“ и простря ръка над него. Беше крайно време, защото всичките тия благочестиви особи се облизваха вече при мисълта за „добре разпаления наръч съчки“.

— Аз осиновявам това дете — каза свещеникът.

И той го взе под расото си и го отнесе. Присъствуващите го изгледаха слисани. Миг по-късно той потъна в Червената врата, която водеше тогава от църквата в манастира.

Като се съвзеха от изненадата си, Жеан дьо ла Тарм се наведе към ухото на Голтиер:

— Нали ви казах, сестро, че този млад свещеник Клод Фроло е магьосник!

И наистина Клод Фроло не беше обикновена личност. Той принадлежеше към едно от тия семейства със средно обществено положение, които на непочтителния език на миналия век се наричаха едра буржоазия или дребни благородници. Това семейство беше наследило от братята Пакле имението Тиршап, васално на парижкия епископ. То се състоеше от двадесет и една къщи, които в тринадесети век бяха предмет на редица пледоарии пред властите. Като притежател на това имение, Клод Фроло беше един от претендиращите за аренда в Париж и предградията му „сто и четиридесет и един“ феодали. На това основание името му дълго време беше вписвано в списъците, съхранявани в Сен Мартен де Шан, между двореца Танкарвил, собственост на метр Франсоа льо Рец, и колежа „Тур“.

Родителите на Клод Фроло го бяха предопределили още от детинство за духовническо звание. Научили го бяха да чете латински. Възпитали го бяха да свежда очи и да говори тихо. Още невръстно дете, баща му го затвори в колежа „Ториш“ в университетския квартал. Там той израсна над требника и лексикона.

Той беше впрочем тъжно, задълбочено и сериозно дете, което се пристрастяваше към учението и заучаваше лесно. Не крещеше през междучасията, почти не участвуваше в оргиите на улица „Фуар“, нямаше представа какво значи dare alapas et capillos laniare 77 77 Да се бие с юмруци и да скубе коси (лат.). Б. пр. и никак не беше замесен в метежа през 1463 година, който е записан в аналите под гръмкото заглавие „Шестият бунт в Университета“. Рядко му се случваше да се подиграва на бедните ученици на Монтагю за качулките „капет“, на които дължаха прякора си, или на стипендиантите от колежа „Дорман“ за бръснатите им глави и за трицветните им дрехи от зеленикаво, синьо и виолетово сукно, „azurini coloris et bruni“, както гласи хартата на кардинала на Четирите корони.

В замяна на това той беше редовен посетител на големите и малки учебни заведения на улица „Жан дьо Бове“. Първият ученик, когото абатът на църквата „Сен Пиер дьо Вал“ забелязваше, когато почваше да чете лекцията си по каноническо право, беше Клод Фроло. Винаги точно срещу катедрата, облегнат на една колона в училището „Сен Вандрьожозил“, въоръжен с рогова мастилница, той гризеше перото си, вземайки си бележки, подпрял тетрадка върху изтърканото си коляно и духайки премръзналите си пръсти зиме, за да ги стопли. Първият слушател, когото месир Мил д’Ислие, доктор по правните науки виждаше да пристига запъхтян всеки понеделник, щом се отвореха вратите на училището „Шеф Сен Дьо-ни“, беше Клод Фроло. Затова на шестнадесет години младият студент би могъл да се мери по мистична теология с кой да е църковен отец, по каноническа теология с кой да е прелат, а по схоластическа теология — с кой да е доктор от Сорбоната.