Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Повтаряме, тези кръстосани постройки са еднакво интересни за художника, за любителя на античното и за историка. Те ни дават представа за първичността на архитектурата, като ни доказват, подобно останките от строежите на циклопите, египетските пирамиди и исполинските индуски пагоди, че най-великите произведения на архитектурата са по-скоро дело на цялото общество, отколкото на отделната личност, че те са по-скоро принос на цели народи, отколкото изблик на отделни гении. Следи от дадена нация. Наноси на вековете. Утайка от последователните изпарения на човешките общества. С една дума, геоложки формации. Всяка вълна от времето оставя своя нанос, всяка раса — своя слой, всеки индивид — своя камък. Така градят бобрите, така градят пчелите, така градят и хората. Величавият символ на архитектурата — Вавилонската кула — е всъщност пчелен кошер. Големите архитектурни паметници, подобно на големите планини, са дело на вековете. Често изкуството се видоизменя, преди те да са довършени: „Pendent opera interrupta.“ 70 70 Прекъснатият строеж остава висящ (Вергилий). — Б. пр. Довършват се без сътресения според изискванията на видоизмененото изкуство. Новото изкуство поема сградата в състоянието, в което я заварва, врязва се в нея, нагажда я към себе си, продължава я по своему и я довършва, ако това му се удаде. Този процес се извършва спокойно, без затруднете, без реакции, по силата на естествен безпристрастен закон. Присадът се хваща, жизнените сокове си текат, растението продължава да живее. Разбира се, в тези последователни спойки на няколко вида изкуство на различни височини в една и съща сграда се крие материал за обемисти книги, нерядко за цяла всемирна история на човечеството. В тези огромни безименни маси човекът, строителят, индивидът се заличават. Те въплътяват и сумират човешкия ум. Времето е истинският архитект, народът — истинският зидар.

Ако се спрем само на европейската християнска архитектура — тази породена сестра на грандиозните архитектурни паметници на Изтока, — тя ни изглежда действително като огромна геологична формация, разделена на три ясно разграничени слоя, напластени един над друг: романски, готически и Ренесанс, който с удоволствие бих нарекъл гръко-римски слой. Над романския пласт — най-древен и най-дълбок — властвува пълният полукръг, който се явява отново и в горния пласт, Ренесанса, поддържан от гръцка колона. Ъглестият свод заема средата. Постройките, които принадлежат изключително на един от тези три слоя, са ясно разграничени една от друга, единни и цялостни. Такова е абатството „Жумиеж“, Реймската катедрала, църквата „Сент Кроа“ в Орлеан. Но трите пласта се смесват и преливат един в друг по краищата си, както цветовете на слънчевия спектър. Така са възникнали нееднородните преходни архитектурни паметници, носещи различни оттенъци. Някой от тях е романски в основата, готически по средата, гръко-римски в горната част, защото е бил построен за шестстотин години. Но това се среща рядко. Образец на подобен архитектурен паметник е кулата в Етамп. По-често се срещат постройки, спадащи към две формации. Такава е „Парижката света Богородица“ — готическа църква, чиито първи стълбове са забити в романския пласт, в който са затънали също порталът на „Сен Дьони“ и корабът на „Сен Жермен де Пре“. Такава е и пленителната зала на духовниците в Бошервил, пропаднала до пояс в романския пласт. Такава е и Руанската катедрала, която щеше да бъде чисто готическа, ако острият й централен връх не се къпеше в Ренесанса.

Обаче всички тия разновидности, всички тия отлики засягат само външност на църквите. Изкуството е променяло само кожата си. Самото устройство на християнската църква изобщо не е било засегнато. Все същият вътрешен скелет, същото логично разположение на частите. Каквато и да е скулптурната и дантелена обвивка на катедралата, под нея непременно срещаме, макар и в зародиш, в първично състояние, романската базилика. Тя се разгръща върху земята според един и същ строг закон. Два винаги едни и същи кораба, пресичащи се на кръст, със закръглен във форма на абсида горен край — олтарът. Все същите по-ниски странични галерии за вътрешните процесии и параклисите, свързани с кораба чрез светлите отвори между колоните. Върху тази неизменна основа — безкрайно разнообразие на броя на параклисите, порталите, камбанариите, стрелите според прищявката на века, на народа или на изкуството. Веднъж осигурила правилното богослужение, архитектурата е свободна в почините си. Статуи стъклописи, розетки, арабески, дантели, капители, барелефи, тя може да съчетава, както пожелае, приумиците на въображението си. На това се дължи невероятно разнообразната външност на тези сгради, подчинени на толкова строг ред и единство в основата си. Дънерът на дървото си остава един и същ, само разклоненията и листата му са своеобразни.