Виктор Юго - Парижката Света Богородица

И така, за да обобщим накратко казаното дотук — три вида посегателства обезобразяват днес готическата катедрала. Бръчки и брадавици по епидермата — дело на времето. Издевателства, грубости, наранявания, разрушения — дело на революциите от Лютер до Мирабо. Осакатявания, ампутирвания, изкълчвания, „реставрации“ — дело на професорите, подражаващи на гръцкото, римското или варварското изкуство в духа на Витрувий и Виньоле. Академиите унищожиха дивното изкуство, създадено от вандалите. Към вековете и революциите, които поне рушат безпристрастно и величаво, се присъединяват рояк школски архитекти, обучени, признати, дипломирани, които унищожават съзнателно, водени от лошия вкус, и заместват, за да увековечат Партенона, готическите дантели с цикориите от времето на Луи XV. Магарешки ритник на умиращ лъв. Стар, засъхващ дъб, нападнат, гложден и разяждан от гъсеници.

Колко сме далеч от епохата, когато Робер Сьоналис, сравнявайки „Парижката света Богородица“ с прочутия, „толкова превъзнасян от древните езичници“ храм на Диана в Ефес, който обезсмърти Херострат 69 69 Безличен ефесянин, който запалил храма в деня на раждането на Александър Велики, за да се прослави. — Б. пр. , намирал галската катедрала „по-забележителна по дължина, широчина, височина и строеж“.

Впрочем „Парижката света Богородица“ съвсем не е цялостен, строго определен и илюстриращ даден стил архитектурен паметник. Тя не е вече романска църква, без да бъде още напълно готическа. Тя не спада към определен архитектурен тип. „Парижката света Богородица“ не се отличава като абатството „Турню“ с тежка масивна квадратна форма, широк кръгъл свод, ледена голота, величествена простота, подобно на напълно издържаните сгради в романски стил. Тя не е и като катедралата в Бурж — великолепно, леко, многообразно, пищно, отрупано с остри върхове произведение на готическия стил. Невъзможно е да се причисли към античното семейство на мрачните, тайнствени, прихлупени и като че ли смазани от пълния полукръг храмове, едва ли не египетски, ако се изключи покривът им. Съвсем неразгадаеми, жречески, символични, с повече ромбоиди и зигзаги в украшенията, отколкото цветя, с повече цветя, отколкото животни, с повече животни, отколкото хора. Произведения по-скоро на епископа, отколкото на архитекта. Първо превращение на изкуството, изцяло белязано от теокрацията и военната дисциплина, водещо началото си от византийската империя и стигащо до Вилхелм Завоевателя. Невъзможно е също така да бъде причислена и към по-късното семейство на устремените нагоре безплътни църкви с пищни стъклописи и скулптури, островърхи и дръзки, обществени и граждански като политически символи, волни, своеобразни и необуздани като произведения на изкуството. Второ превращение на изкуството, но не вече йероглифно, строго, неизменно и жреческо, а художествено, напредничаво, народностно, което почва със завръщането от кръстоносните походи и свършва с Луи XI. „Парижката света Богородица“ няма нито чисто романски произход като първите, нито чисто арабски — като вторите.

Тя е архитектурен паметник от преходния период. Саксонският архитект едва бил издигнал първите стълбове на кораба в храма и ъглестият свод пристигнал от Изток и стъпил като завоевател върху широките романски капители, предназначени за пълния полукръг. Готическият стил, господар от този момент нататък, се е наложил в останалата част на сградата. И все пак, неопитен и плах в началните си стъпки, той се е развял на ширина и още доста сдържан, не е посмял да се устреми в стрели и острия, както по-късно в толкова много дивни катедрали. Повлиял се е като че ли от съседството на тежките романски стълбове.

Тези сгради от периода на преход от романски към готически стил са не по-малко ценни впрочем за проучване, отколкото чистите образци. Те изразяват един етап на изкуството, за който не бихме имали представа без тях: присаждането на ъглестия свод върху пълния полукръг.

„Парижката света Богородица“ представлява интересен образец на тази разновидност. Всяка стена, всеки камък на този внушителен архитектурен паметник е не само страница от историята на страната, но и страница от историята на науката и изкуството. Така например, за да се спрем само на по-главните подробности, докато малката червена вратичка достига едва ли не пределите на готическата изтънченост през XV век, стълбовете на кораба ни връщат с обема и тежестта си към абатството „Сен Жермен де Пре“ от времето на Каролингите. Човек би бил склонен да мисли, че между тази вратичка и стълбовете са изминали цели шест века. Дори и херметиците намират в символиката на главния портал задоволително изложение на науката си, чието пълно йероглифно изображение е дадено в църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“. По такъв начин в „Парижката света Богородица“ е слято, размесено и съчетано всичко — романското абатство, философската църква, готическото и саксонското изкуство, тежкият кръгъл стълб, който напомня Грегоар VII, символиката на херметиците, с която Никола Фламел се явява предшественик на Лютер, папското единство, схизмата, „Сен Жермен де Пре“ и „Сен Жак дьо ла Бушри“. Тази централна църква прародителка е нещо като химера: тя е заела от един храм главата, от друг — крайниците, от трети — тялото, и тъй има нещо общо с всички.