Виктор Юго - Клетниците

Козет имаше разрешение всеки ден да прекарва по един час с него. Понеже той бе винаги усмихнат, а монахините бяха мрачни, детето го обожаваше и с радост изтичваше при него. То беше все още грозничко, но мрачното изражение беше изчезнало. Все се смееше и му чуруликаше.

Това беше второто място на пленничество, което Жан Валжан опознаваше. Той съпоставяше мислено двете места, дълбоко развълнуван. От едната страна всякакъв вид престъпност, от другата — съвършена непорочност. Две места на пленничество, коренно различни едно от друго.

Така изминаха в пълно спокойствие и безметежност няколко години. Козет растеше.

Париж си има дете, гората си има птиче. Птичето наричат врабче, детето — гамен.

Свържете тия две понятия, едното от които означава пещ, а другото зора, сблъскайте тия две искри, Париж и детето, и ще изникне малко създание. „Човече“ — би казал латинският комик Плавт.

Това малко създание е весело. Не яде всеки ден, но стига да му се прииска, ходи на театър всяка вечер. Няма риза на гърба си, няма обувки на краката си, нито покрив над главата. То е седем-осем, най-много тринадесетгодишно, живее с банда другари, скита по улиците, спи на открито, носи стар панталон от баща си с една единствена жълта презрамка, продънена шапка от друг нечий баща, тича, дебне, проси, пилее си времето, познава апашите, владее тарикатски език, пее непристойни куплети, а в сърцето му няма злост. Защото в него е скътан един бисер — невинността, а бисерите не се разтварят в калта.

Ако попитате големия град:

— Какво е това? Той ще ви отговори:

— Моето дете.

Парижкият гамен е дребосъче с майка-исполинка. Присъщи му са някои игри и дяволии, вдъхнати от омразата му към буржоата. Присъщи му са и някои метафори.

„Да хвърлиш топа“ означава на неговия език „да умреш“.

Парижкият гамен си има своя монета — всевъзможни късчета мед, която има твърдо обращение в света на децата-скитници. Колкото до духовитите забележки, парижкият гамен е много остроумен.

Минава погребение. Сред хората, изпращащи покойника, има и лекар.

— Я виж ти! — провиква се гаменът. — Откога лекарите почнаха да отнасят сами жертвите си на гробищата?

Вечер, благодарение на няколкото су, които винаги съумява да си набави, човечето влиза в някой театър. Щом пристъпи този вълшебен праг, то се преобразява. С грейналото си от щастие лице, със способността си да се възторгва и забавлява то превръща и най-зловонното и неугледно място в рай.

Гаменът притежава известен литературен усет, естествено не към класическата литература. Той се дере, подиграва, подражава, сражава. Намира готов отговор за всичко, знае и това, от което няма понятие, безразсъден дори в благоразумието, парижкият гамен е умален Рабле.

Рядко се учудва, още по-рядко се стряска, осмива суеверията, гаври се с тайнствата, плези се на призраците, изопачава надутия патетичен стил, замества всичко с шеговита фантасмагория.

Париж започва със зяпльото и свършва с гамена: две същества, каквито не може да създаде никой друг град. Безволно примиряване, което се задоволява с наблюдаване на събитията, и неизчерпаема предприемчивост. Само в парижкото естествознание се срещат такива екземпляри. Цялата монархия е въплътена в зяпльото. Цялата анархия е олицетворена от гамена.

Това бледо дете на парижките предградия, израснало в страдания и лишения, живее и се развива лице срещу лице със социалната действителност. Привидно безгрижно, то всъщност не е. Гледа, готово да се смее, но е готово и за друго. Все едно кой сте вие. Казвате ли се предразсъдък, произвол, насилие, несправедливост, деспотизъм, фанатизъм, тирания, пазете се от парижкия гамен. Той ще порасне.

В епохата, когато се развиваше действието на настоящата книга, нямаше както сега стражари по ъглите на улиците и Париж гъмжеше от безпризорни деца. Според статистиката из пустите землища, под сводовете на мостовете и в недостроените сгради намираха подслон стотици деца. Едно такова гнездо приютяваше „лястовичките от Арколския мост“.

Това явление е една от най-печалните прояви на обществените недостатъци. Повечето престъпления на възрастните се коренят в скитническото им детство. Трябва да направим обаче изключение за Париж. Докато във всеки друг голям град бездомното дете пропада и сякаш насила е тласнато към пороци, парижкият гамен, колкото и извратен да изглежда външно, остава почти непокътнат душевно. Забележително обстоятелство. Подобно на солта в океана, парижкият въздух е наситен с положителни идеи, които предпазват от загниване.