Джон Ъпдайк - „Туй наше вечно «Утре» «Утре»…“

— Съжалявам — промълви Глория.

— Няма нужда да съжаляваш — отвърна Просър, по-скоро изненадан.

— Но вие не разбирате.

— Естествено, че не разбирам. И може би никога не съм разбирал. На твоите години бях като Джефри Лангър.

— Не е вярно.

Още малко и момичето щеше да заплаче; сигурен беше в това.

— Хайде, Глория. Бягай. Забрави.

Тя полека сгуши и притисна книгите с голата си ръка и напусна стаята с онзи изпълнен с тъга, протяжен юношески вървеж, при който тялото й от кръста нагоре сякаш плаваше над чиновете.

„Към какво всъщност се стремят тези дечурлига? — питаше се Марк. — Какво искат? Да се носят — реши той, — да се носят по повърхността. Да се плъзгат по течението отмерено, с неотменно спокойствие, с тиктакането на малките колелца под себе си, без цел. Ето такъв би бил животът в рая, ако раят съществуваше. «Райски е, когато говори за поезия.» Обичаха тази дума. За рая се пееше в половината от песните им.“

— Мили боже, тананика си!

Стрънк, учителят по физическо възпитание, бе влязъл в стаята, без Марк да го забележи. Глория беше оставила вратата открехната.

— Виж ти — каза Марк, — какъв нахален ангел небесен!

— Защо, по дяволите, си толкова щастлив?

— Не съм щастлив. Аз съм просто райски. И не разбирам защо не ми се възхищаваш.

— Ей! — Стрънк се приближи по пътеката между чиновете с неприятно поклащаща се женствена походка, набъбнал от клюки. — Чу ли за Мърчисън?

— Не — Марк изимитира шепненето на Стрънк.

— Днеска тъй са го избудалкали.

— Ами.

Стрънк се закикоти както всеки път, преди да започне някоя историйка.

— Нали знаеш какъв страхотен женкар се пише?

— Ами — учуди се Марк, макар Стрънк да казваше това за всеки мъжки представител на учителската колегия.

— Глория Ангстръм нали е в твоя клас?

— Е?

— И тъй, сутринта Мърки засякъл една бележчица, в която пишело какъв страшно готин тип бил според нея Мърчисън и колко била влюбена в него! — Стрънк почака Марк да каже нещо и понеже той мълчеше, продължи: — Можеш да си представиш как го е погъделичкало. Обаче, гледай сега, на обяд се оказва, че същото се е случило и с Фрайбърг вчера в час по история! — Стрънк се изсмя и изпука пръсти злорадо. — Момичето е доста тъпичко, за да го измисли само. Всички смятаме, че това е идея на Питър Форестър.

— Може би — съгласи се Марк.

Стрънк вървя подире му до гардероба, описвайки реакцията на Мърчисън, когато нищо неподозиращият Фрайбърг (съвсем невинно, забележи) разказвал какво му се е случило. Марк нагласи шифъра на шкафчето си 18–24–3.

— Извинявай, Дейв, но жена ми ме чака в града.

Стрънк беше твърде дебелокож, за да долови гнева на Марк.

— Трябва да тичам в залата. Как да изведа малките сладурчета навън в тоя дъжд? Мамичките им ще почнат да пишат писма до господин учителя.

Той се закриви по коридора, извърна се в другия му край и извика:

— Ей, да не вземеш да разправяш наляво и надясно!

Мистър Просър взе палтото си от шкафчето и го нахлузи. Сложи шапката ма главата си. Обу галошите върху обувките, като прищипа пръсти до болка и откачи чадъра си от кукичката. Помисли да го разпъне на шега още тук, в празния коридор, но се отказа. Още малко и момичето щеше да заплаче; сигурен беше в това.

© 1955 Джон Ъпдайк

© 1985 Светлана Каролева, превод от английски

John Updike

Tomorrow and Tomorrow and So Forth, 1955

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15351]

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00

Тук и по-нататък откъсите от „Макбет“ (V действие, V сцена) са в превод на Валери Петров. — Б.пр.

Религиозна секта, основана в САЩ в края на XIX век. — Б.пр.