Джон Ъпдайк: „Туй наше вечно «Утре» «Утре»…“

Марк се замисли над това за миг, преди да отговори. Не му се искаше да бъде саркастичен.

— Ъ-ъ… не отричам, че в думите ти има известна истина, Питър, но смяташ ли, че е правдоподобно Макбет, в състоянието, в което се намира, да дава израз на такива… — не можа да се сдържи — на такива слънчеви чувства?

Джефри отново се засмя. Вратът на Питър почервеня; момчето разглеждаше пода. Глория стрелна с гневен поглед мистър Просър — възмущението на лицето й бе ясно предназначено за него.

Марк побърза да поправи грешката си.

— Моля те, не ме разбирай неправилно — обърна се той към Питър. — Самият аз не разполагам с отговор за всичко. Но ми се струва, че в целия монолог до „няма ни капка смисъл…“ се казва, че животът е… какво пък, една измама. Не става дума за нищо прекрасно в него.

— Шекспир наистина ли е мислил така? — попита Джефри Лангър припряно, от което гласът му прозвуча вресливо.

Във въпроса на Джефри Марк прочете своите собствени юношески предчувствия за ужасната истина. Ясно какво трябваше да се опита да направи. Той каза на Питър да седне и се загледа през прозореца в смълчаното небе. Облаците се сгъстяваха.

— В творбите на Шекспир — започна бавно мистър Просър — има много мрак, а най-мрачна от всички негови пиеси е „Макбет“. Атмосферата е тегнеща, отровна. Един критик беше казал, че в тази пиеса човечността се задушава. — Той самият почувствува опасност от задушаване и прочисти гърлото си. — По средата на творческия си път Шекспир е писал пиеси за хора като Хамлет, Отело, Макбет — хора, на които било обществото, било лошият късмет, било някой дребен недостатък в характера е попречил да се превърнат във велики личности, каквито са можели да станат. Дори Шекспировите комедии от този период отразяват един прокиснал свят. Той сякаш е прогледнал през бляскавата наперена фасада на по-ранните си комедии и хроники и погледът му е попаднал на нещо ужасно. То го е изплашило точно както един ден би могло да изплаши и някои от вас.

В старанието си да намери точните думи Просър несъзнателно бе гледал в Глория. Тя кимна смутено и като разбра какво се е случило, той й се усмихна.

Опита се да придаде по-мек, даже по-неуверен тон на разсъжденията си:

— Но в същото време си мисля, че Шекспир е стигнал до една избавителна истина. Последните му пиеси са ведри, наситени със символика, като че е прозрял отвъд грозното и се е докоснал отново до царството на красивото. В този смисъл цялото творчество на Шекспир представлява по-пълна картина на живота, отколкото творчеството на който и да е друг писател, освен може би Данте — един италиански поет, писал няколко века по-рано.

Доста се бе отдалечил от монолога на Макбет. Другите учители с радост му съобщаваха как децата се забавлявали „да му навиват пружинката“. Той погледна към Джефри. Момчето си драскаше равнодушно в бележника. Мистър Просър довърши:

— Последната пиеса, която Шекспир е написал, представлява една изключителна поема, озаглавена „Бурята“. Някои от вас може би ще искат да я прочетат за следващото обсъждане на десети май. Това е кратка пиеса.

Класът си бе дал почивка. Бари Снайдър скришом мяташе сачми по черната дъска и поглеждаше към Брут Йънг да види дали го е забелязал.

— Само още веднъж, Бари — предупреди мистър Просър, — и ще изхвърчиш навън.

Бари се изчерви и се ухили, за да прикрие смущението си, плъзгайки ококорени очи към Брут. Глупавото момиче от задните редици си слагаше червило.

— Прибери това, Алис — каза Просър. — Тук не е козметичен салон.

Сежак, който работеше нощем, беше заспал на чина с притисната в лакираното дърво побеляла буза и провиснала уста. Мистър Просър понечи да го остави да спи. Но това като че не бе толкова порив на истинска доброта, колкото онази поза на великодушие и самодоволство, в която се улавяше понякога. Пък и едно нарушение на дисциплината поощряваше други. Той мина между редиците и стисна Сежак за рамото. Момчето се събуди. Откъм предните чинове се надигаше мърморене.

Питър Форестър шепнеше нещо на Глория, опитвайки се да я разсмее. Лицето на момичето обаче си оставаше хладно и сериозно, сякаш в главата му се бе породила някаква мисъл… сякаш там бе останало нещо от онова, за което беше говорил Просър. Оживен от чувството на рицарско застъпничество, Марк каза:

— Питър, това бъбрене ме кара да предполагам, че имаш да добавиш нещо към твоята теория.

— Не, сър. Честна дума, не го разбирам тоя монолог. Моля ви, сър, обяснете ни какво точно означава — учтиво каза Питър.