Джон Ъпдайк: „Туй наше вечно «Утре» «Утре»…“

Обичаят — жесток, но традиционен — беше да се декламира от дъската. Когато дойде редът на Алис, тя излезе от строя още с първата гримаса, която й направи Питър Форестър. Марк я остави да повиси отпред, докато по лицето й изби черешова руменина; най-сетне се смили:

— Алис, можеш да опиташ след малко.

Повечето знаеха монолога сравнително добре, макар че тенденцията бе да се изпуска стиха „дорде изгризе сетната частица на срока ни“ и „измъчва и изпъчва“ да се превръща в „изпъчва и измъчва“ или направо в „измъчва и измъчва“. Дори Сежак, който сто на сто не бе успял да погледне пасажа, преди да дойде на училище, стигна чак до „и след това изчезва“.

Джефри Лангър се перчеше както винаги, като прекъсваше собствената си декламация с остроумни въпроси.

— „Туй наше вечно «утре», «утре», «утре»“, пълзи… Не е ли по-добре „пъпли“, мистър Просър?

— В случая е „пълзи“. Така трябва да бъде. Карай нататък. Без бележки под линия.

На мистър Просър му бе омръзнало да върви по гайдата на Лангър. Къса и твърда, черната коса на момчето сякаш нарочно приличаше на четината на плъх.

— „… пълзи-и от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе сетната частица на срока ни. А всички наши «вчера» са светели по пътя на глупци към мухъла на гроба. Пф, угасвай…“

— Не, не и не! — мистър Просър скочи от стола си. — Това е поезия. Какво си я заломотил така! Поспри малко след „глупци“.

Джефри този път изглеждаше искрено учуден. Самият Марк не разбираше на какво се дължи раздразнението му и извръщайки се мислено назад, като че зърна сред влажния шубрак двете строги очи на Глория и възмутения поглед, който бе отправила към Джефри. Видя себе си в глупавата роля на неин защитник в личната й схватка с това умно момче. Въздъхна, просещ извинение.

— Поезията е изградена от стихове — започна той, като се обърна към класа.

Глория подаваше бележка на Питър Форестър.

Какво безочие! Да подава бележчици, докато мъмрят друг, и то по нейна вина! Марк сключи пръсти около крехката китка на момичето и дръпна листчето от ръката й. Прочете го наум, пред класа, макар да мразеше подобни методи на дисциплина. В бележката пишеше: „Пийт, мисля, че бъркаш относно мистър Просър. Той е прекрасен и научавам много в часовете му. Райски е, когато говори за поезия. Май съм влюбена в него. Да, влюбена съм в него. Това е.“

Мистър Просър сгъна бележката и я пъхна в джоба на сакото си.

— След часовете Глория да дойде при мен — каза той и се обърна към Джефри: — Хайде да опитаме пак. Започни отначало.

Докато момчето рецитираше, звънецът провъзгласи края на часа. Последния час за деня. Стаята бързо се изпразни, остана само Глория. Навън задрънчаха металните шкафчета, кънтяха от запратените в тях учебници, долитаха крясъци.

— Кой е с кола?

— Дай един фас бе, прасе.

— Каква ти практика в тоз потоп!

Марк не забеляза кога точно заваля, но вече плющеше здравата. Обикаляше стаята с прът в ръка, затваряше прозорците и дърпаше щорите. Воден прах пръсна по ръцете му. Той заговори на Глория със сух глас, предназначен, както хрумването му със затварянето на прозорците, да ги предпази и двамата от неудобство.

— Става дума за бележките в час…

Тя седеше притихнала на своя чин в предната редица, късата й пригладена назад коса приличаше на угаснал факел. По начина, по който седеше — привела рамене и скръстила на гърдите голите си ръце, — той разбра, че й е студено.

— Не само, че е невъзпитано да драскаш, докато учителят говори, ами е глупаво да излагаш думите си на хартия, където те изглеждат още по-смешни, отколкото ако прозвучат на глас. — Той подпря пръта на мястото му в ъгъла и се упъти към катедрата. — Колкото до любовта? Думата „любов“ е от ония думички, които нагледно показват какво става с един стар, излинял от употреба език. В днешно време, когато всички — кинозвезди, певачи, проповедници и психиатри — произнасят тази дума, тя вече не означава друго освен смътно предпочитание към нещо. В този смисъл аз съм влюбен в дъжда, в черната дъска, в чиновете, в теб. Нали виждаш, нищо не означава, докато някога е изразявала съвсем определено понятие — желанието да поделиш живота си и всичко, което притежаваш, с някой друг. Време е да измислим нова дума за това и когато решиш коя точно ти се иска да употребиш, съветвам те да я използваш пестеливо. Приеми я като нещо, което можеш да похарчиш само веднъж… ако не за твое добро, то поне заради доброто на езика.

Той стигна до катедрата и пусна два молива върху нея, сякаш за да каже: „Това е.“