Джон Ъпдайк: Долуподписаните Мейпълови

Те винаги са били семейство с късмет и ето, дори а сега, когато най-накрая решиха да се разделят, пуританският щат, в който живееха, допусна сякаш за тяхно улеснение една поправка в скърцащия и многократно преработван граждански кодекс, според която се даваше развод и без вина. Съгласно новите постановки трябваше да се попълни съвместна клетвена декларация. Тя гласеше, че „Долуподписаните Мейпълови — Ричард Ф. и Джоун Р., под страх от наказание за лъжесвидетелство уверяват, че е налице непоправимо разстройство на техния брак“. Сега, в бостънския си апартамент, Ричард четеше копие от този документ и формулировката събуди у него представата за това, как те с Джоун нахълтват ръка за ръка на някакъв прием покрай облечения в ливрея портиер, който извиква имената им, а в залата се лее дъжд от конфети и реки от шампанско. През дългите години на техния брак бяха ходили заедно на много приеми и всеки път с тръпка на възбуда от малката надежда, от дребното очакване, че ще се случи нещо щастливо.

Към клетвената декларация бяха приложени различни застрашителни финансови формуляри и искане за дубликат от брачното им свидетелство. Въпреки че след това бяха живели в Ню Йорк и Лондон, на острови и във ферми, та дори през едно лято и в дървена хижа, те се бяха оженили всъщност на няколко спирки с метрото от мястото, където сега Ричард четеше пощата си. Той не беше стъпвал в Кеймбридж 1 1 Действието се развива в щата Масачузетс, чиято столица е Бостън. Място на сватбата е градчето Кеймбридж, в непосредствена близост до Бостън. — Б.пр. Сити Хол от онзи предиобед, в който му бяха връчили свидетелството, предиобедът на тяхната сватба. Родителите му го доведоха с кола от мотела в Кънектикът, където бяха преспали на път от Западна Вирджиния; бяха станали в шест, за да не закъснеят, и по-голямата част от пътя той прекара, мушнал глава под сакото си, с надеждата да подремне. В спомена си приличаше на морско създание, безкостно под медузестия купол на собственото си сако и безпомощно тласкано нагоре покрай брега към все по-горещия въздух. Беше през юни, в задушаваща влага. Когато някъде към обед стигнаха Кеймбридж и дотътриха телата си, заедно с кутиите сватбени дрехи, през четирите етажа до апартамента на Джоун на Ейвън Стрийт, булката се къпеше. Ричард бе забравил кой друг още беше в апартамента; възпоминанията му за този ден идваха на талази, като ярки петна върху влажна сива попивателна. В тях нямаше небе, нито облаци, само послевкусие за непокътната слънчева светлина, обгърнала кафявите тухли на Братъл Стрийт, белите кули на Харвардския университет и разплутите автомобили, пържещи се върху размекнатия асфалт. Той беше на двайсет и една, президент беше Айзенхауер, а булката зад вратата пищеше, че той не бивало да влиза, щяло да донесе нещастие, ако я види. Имаше и още някой вътре с нея, плискаше вода и се кикотеше. Кой ли беше? Сестра й? Или майка й? Ричард стоеше, облегнат на вратата на банята, родителите му пъхтяха нагоре по стълбите, но не спираха да бърборят, той си представяше Джоун, както е във ваната, розови пръстчета, къдрички, залепнали на тила, гърдите й плуват във водата — сапунени и хлъзгави. Тук споменът се изпари, а върху следващия къс попивателна се появиха тя и той редом, в колата, която си пробиваше път през трептящата мараня на обедното задръстване по Сентръл Скуеър. Тя беше в избеляла лятна памучна рокля; той не откъсваше поглед от движението, за да сведе до минимум нещастието, ако я види преди церемонията. Документите на другите новобрачни, си бе помислил тогава, сигурно са отдавна готови, а не едва два часа преди сватбата. Но другите мъже сигурно не отиваха на церемонията с глави под саката си, като деца, които се крият от гръмотевиците. По-малки от Хензел и Гретел във вътрешния му взор, те изтичаха, хванати за ръка, по дългата стълба и горе, под курабиено кафявия свод, изчезнаха.

Кеймбридж Сити Хол не беше се променил в този променлив свят. Кръглият замък от червен пясъчник и розов гранит от миналия век, характерен за архитектурата на Ричардсън, се възправяше като благороден великан всред просташкото си обкръжение. Интериорът беше от лакиран дъб, осветлението беше меко. Доколкото си спомняше, бяха получили свидетелството си от един зарешетен прозорец с месингов надпис на първия етаж, обаче една стрелка върху картон го отпрати нагоре. Колената му трепереха и стомахът го присвиваше при мисълта за чудовищната стъпка, която беше предприел. Той зави по коридора. Всред просторна, безлюдна територия, заета от покрити със зелено бюра и огромни регистри на стоманени стойки, властвуваше възрастна дама.