Лекарят сне маншона на апарата за кръвно налягане от ръката му и се усмихна:
— Имате ли някакви тревоги напоследък?
— Развеждам се.
— Както може би ви е известно, артритът спада към заболяванията с психосоматична основа.
— Единствено ми е известно, че се събуждам в четири сутринта с много потискащата мисъл, че никога няма да ми мине, че тази болка в рамото ще трае до края на живота ми.
— Ще ви мине. Няма страшно.
— Кога?
— Когато мозъкът ви престане да изпраща тревожни сигнали.
Ръката й в малкото корито на оздравителния апарат беше високо, почти на равнището на очите му, покорно топла и колеблива. На острова леглата в дървената хижа бяха разделени поради различната си височина и колкото и Джоун да се опитваше да ги съедини като спалня, между двата дюшека оставаше един ръб, който единият от двамата трябваше да търпи под себе си заедно с гънката на набрания чаршаф. Но хижата беше всред гора и силните влажни миризми на бор и папрат нахлуваха през прозореца заедно с чуруликането на птиците сутрин и гласовете на животните вечер. Някой каза, че на острова имало елени, минавали през зимата по леда и напролет топенето ги заварвало там. Никой — нито лагерниците, нито ръководителите им — не беше виждал елените, но въпреки това слухът за тях продължаваше да се носи.
Защо тогава никой никога не е виждал кварките ? Ричард вървеше по Чарлс Стрийт към къщи, когато смътно си спомни някакво такова изречение и бръкна в джоба за брошурата върху природните взаимоотношения. Вместо нея обаче извади новата рецепта за болкоуспокоително лекарство, дубликата на брачното свидетелство и подписаната клетвена декларация. Той не откри изречението, но се зачете.
Теорията, според която едно силно взаимодействие става още по-силно, когато кварките се раздалечават, е твърде неубедителна; противоположната идея, че взаимодействието отслабва при доближаването на кварките един към друг, е по-добре обоснована.
Виж ти, помисли той, ето какво се е случило. В живота има четири взаимодействия: любов, навик, време и скука. Любовта и навикът са извънредно силни за кратки периоди, но времето, което няма отрицателен заряд, се натрупва неумолимо и заедно със своя събрат скуката изравнява всичко. Той се приближаваше към смъртта; това го правеше жесток. Сърцето му се сви от ужас при мисълта за онова, което току-що беше извършил. Как щеше да каже на Джоун какво е направил с брачното им свидетелство? Чак кварките в телефонната мрежа щяха да се възмутят.
В гората имаше зелено сечище, като тревно око — поляна, изпъстрена с микрокосмични бели цветя. Точно тук бяха дошли веднъж елените на здрачаване, женската малко по-напред, мъжкарят по-едър и по-тъмен, задницата му все още в сянка, муцуната на неговата самка душеше последните слънчеви лъчи, а силуетите им се къпеха в същата светлина, която позлатяваше тревата. Ято безизразни мотоциклетисти профуча край него, едно момиче в съблазнително деколтирана блузка го изгледа хладно, светофарът светна зелено, а той все не можеше да се сети портокалов сок ли се канеше да купи или хляб, двойно объркан, защото не беше сигурен наистина ли бяха видели елените, или споменът му е плод на въображението, роден от копнежа да е било така.
— Не си спомням — каза Джоун по телефона. — Като че ли не ги видяхме. Само говорехме за тях.
— Нали имаше нещо като сечище зад хижата, по пътечката?
— Ние не ходехме по нея, имаше много насекоми.
— Бяха елен и сърна, малко преди да се стъмни. Нищо ли не си спомняш?
— Не, честно. Не си спомням, Ричард. Колко виновна трябва да се почувствувам?
— Не трябва, щом наистина не сме ги видели. А що се отнася до носталгията…
— Да?
— Днес следобед ходих до Кеймбридж Сити Хол да взема дубликата.
— О, ужас. И как беше?
— Не чак толкова лошо. Сградата е учудващо непроменена. Къде ни дадоха свидетелството — долу или на горния етаж?
— Долу, като влезеш, отляво на асансьора.
— Там сега ми завериха клетвената декларация. Скоро ще получиш един екземпляр от този отвратителен документ.
— Получих го. Вчера. Какво му е отвратителното? Дори е смешно, както е редактирано. Долуподписаните — гореспоменатите.
— Миличка, ти си толкова издръжлива и смела.
— Предполагам, че това се иска от мен. Нали?
— Да.
Не за първи път през последните две години се усещаше приклекнал боязливо зад преграда, по-тънка и от яйчена черупка — стига само да повиши глас, Джоун можеше да я разруши. Но тя отказваше да го стори или защото не знаеше колко е тънка, или защото тайно се подготвяше за раздялата от другата й страна, точно както тогава, от другата страна на вратата в банята, се беше стремила толкова, колкото и той, към брака, обзета от същите себеунищожителни пориви.
Читать дальше