Розалинд бе застанала помежду него и вратата. Това подразни Джордж; беше уморен.
— Почакай — спря го Розалинд. Вдигнала ръка, тя удължаваше насладата си. — Виждал ли си някой от семейство Ърва напоследък? Спомни си.
— Него изобщо не съм го виждал. От дъжд на вятър с госпожата попадаме заедно в асансьора.
След първия им разговор той повече не бе закачал госпожа Ърва на тази тема, пък и приликата между докараната до лудост, полугола нещастница от онази нощ и тази стегната дребна женица с кичури прошарена коса, с черни копчета от горе до долу на блузата и с оранжева уста, изчервена извън очертанията на горната устна, бе толкова нищожна, че на Джордж му беше съвсем лесно да обсъжда с нея времето или лошото поддържане на сградата, като че ли нямаха нищо по-важно да си кажат.
— Какво ти става? — попита Джордж, след като Розалинд замълча един миг с онази глуповата веселост, изписана върху лицето й.
— Виж, ефенди — каза тя, отваряйки вратата. Цялата стая бе изпълнена с цветя: бели, розови, жълти, с дълги стъбла, застинали, във вази, кани и кошчета за боклук, пръснати на букети по маси и столове, по пода. Джордж не знаеше кои цветя как се казват, но тези бяха доста разпространен вид — големи и трайни. От дългите им невежи и сложни лица лъхаше доброжелателство. Въздухът в стаята беше придобил хладната свежест на цветарница.
— Докараха ги с едно голямо комби. Госпожа Ърва каза, че снощи ги използували за украсата на някакъв банкет и организаторът наредил да ги дадат на главния готвач. А господин Ърва сметнал, че ще е хубаво да ги подари на нас. За да покаже, че всичко е наред между нашите две семейства, каза госпожа Ърва…
Джордж застина, изумен. Всяка мисъл беше пометена от съзнанието му; не виждаше нищо друго освен цветята; те струяха през очите му. По-късно, сред смрадта и неприветливостта на Басра, всеки път, когато обзетите от носталгия съпрузи си припомняха Америка, първи и най-ярко изплуваха в съзнанието на Джордж тъкмо тези идиотски прелести, струпани по пропитата със сажди мебел като висящите градини на Семирамида.
© 1956 Джон Ъпдайк
© 1985 Светлана Каролева, превод от английски
John Updike
His Finest Hour, 1956
Сканиране: moosehead, 2009
Редакция: Alegria, 2009
Издание:
Джон Ъпдайк. Задачи
Народна култура, София, 1985
Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев
Водещ редактор: Светлана Каролева
Съставителство: Жечка Георгиева
Библиотечно оформление: Николай Пекарев
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15354]
Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00
Правилното е Сартр (Жан-Пол), Хазлит (Уилям, 1778–1830) — английски есеист), Моъм (Съмърсет). — Б.пр.
Паул Клее (1879–1940) — швейцарски художник. — Б.пр.
Номадски племена по крайбрежието на Червено море. — Б.пр.
Анри дьо Монфред (1879–1974) — френски писател, автор на приключенски романи. — Б.пр.