Джон Ъпдайк - Най-хубавото му време

— Убил я е, нали? — После, като го видя да се усмихва, каза: — Не ти се вярва, че го е направил.

Той стисна нежно меката й ръка под лакътя.

— Джордж, наистина я е убил. Затова е толкова тихо. Влез да видиш!

— Замълчи и помисли, миличка. Откъде знаеш, че не се…

Щом мисълта озари съзнанието й, очите й се разшириха.

— Наистина ли има такива хора?

Тя беше объркана; в стаята отвъд стената беше тихо; Джордж реши, че е приключил с инцидента.

— Помощ! Помощ! — извика някак спокойно госпожа Ърва.

Очевидно това разяри нейния похитител, защото в миг тя се разпищя толкова силно, че се захласна и изхълца, като бебетата, които в разгара на рева едва не се задушават. Тези налудничави писъци — такава нелепа награда за търпението му — вбесяваха Джордж. С неприкрито раздразнение той отвори вратата и се намери на квадратната площадка, застлана с голи дъски, която служеше за преддверие към трите апартамента. Както бе застанал там по средата, му се стори, че се вижда от дълбините на времето, като старец, който си припомня подвиг от младини и разправя за най-хубавото си време. Безстрашен и отрезвял, той почука под забодената с кабарчета табелка „Г-н и г-жа Карл Ърва“ и извика:

— Всичко наред ли е?

— Внимавай — умоляваше го Розалинд, като го побутваше откъм гърба, готова да го блъсне напред.

Той се извърна да я смъмри и неприятно изненадан, откри, че — понеже беше приклекнал, а тя — повдигната на пръсти — лицето й е далеч по-високо от неговото.

— Хайде ти влез де! — сопна й се той и без повече да мисли, завъртя топката на вратата. Не беше заключено.

Отвори предпазливо и постепенно обхвана с поглед напречен разрез на типична американска наредба; избелял килим с неясни шарки, част от морав фотьойл, сламено кошче под телевизора, обърнат странично, бамбукова лампа, изправен на поставка портрет, стени в охра, мръснозелен таван. Всичко си беше както трябва. Откъм по-голямата, скрита от погледа част на стаята долетя гласът на госпожа Ърва:

— Бягай… той има нож!

Като чу това, Джордж инстинктивно затръшна вратата и ръката му остана на топката, като да държеше щит.

— Трябва да й помогнем — настоя Розалинд.

— Остави ме на мира — каза той.

— Господи! — простена госпожа Ърва.

Джордж отново бутна вратата и я отвори този път дотолкова, че успя да зърне следа на безредие — долна фанелка, захвърлена на облегалката на едно канапе.

— Не се приближавай! — изкрещя невидимата жена. — Той не е на себе си!

Джордж пак затвори вратата.

Един равен глас, не ще и съмнение гласът на господин Ърва, попита:

— Кого си докарала?

Отговор не последва. Джордж си отдъхна. Макар че не го бе видяла, госпожа Ърва можеше да се досети кой е. Най-ненадейно към тях се втурнаха стъпки и младата двойка побягна към собствения си апартамент, като при затварянето и залостването на вратата Розалинд одра ръката на съпруга си.

На това място, когато разказваше случката, Джордж издаваше лакът напред и с вдървени пръсти посочваше точно как металното езиче на бравата бе захапало ръката му и ожулило до синьо кожата му през ризата, та чак и нея беше съдрало. Риза за четири долара. Наблягането върху тази подробност бе предназначено за жена му, но тя пропускаше да забележи, че я корят и широкото й триъгълно лице изразяваше само силна загриженост разказът да продължи. Розалинд, дъщеря на учен-поет, заминал на югозапад с намерение да скъса със старите навици и да започне нов живот, на свой ред не страдаше от кой знае какви комплекси относно умствените си способности. Пропуските в схващанията й бяха изумяващи. Дорийската си фигура обличаше в рокли с щамповани цигулки, ноти, музикални ключове и бюстове на Бетховен. Бъркаше произношението дори на известни имена — Сартер, Хейзлит, Мохъм 1 1 Правилното е Сартр (Жан-Пол), Хазлит (Уилям, 1778–1830) — английски есеист), Моъм (Съмърсет). — Б.пр. . Понякога, предчувствувайки припряната, смутена забележка на Джордж, поспираше и се усмихваше мило на присъствуващите, преди да изтърси: „А най-много ми харесаха розовите риби и скованите фигури на един чудесен художник на име… Клей 2 2 Паул Клее (1879–1940) — швейцарски художник. — Б.пр. ли беше?“ Ала някои неща помнеше прекрасно: улици и магазини, герои от романи, които са й харесали, играчи на бейзбол, посредствени киноактьори. Щом Джордж приключеше с демонстрацията по ожулването на ръката, тя казваше: „Един от полицаите, които най-после дойдоха, беше копне на Джон Айрлаид. Само че по-млад, и не толкова хубав.“