Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Шанд се мярна в дупката от взрива и извика:

— Прикрийте се!

— Да, махнете се надалеч — ясно изрече Тенсор. — Стореното от мен на Събора не е нищо пред това, което ще направя днес.

Аакимите се отдръпваха полека.

— Недей, Тенсор! — нададе вой Хинтис. — Нали ни се закле!

— Ха! — бясно изхърка Тенсор.

Всички усещаха началото на заклинанието. Лиан се хвана за слепоочията, главата му сякаш се пръскаше.

Тенсор го вдигна още по-нагоре и безмълвно занарежда. Сянката в портала спря на два разтега от него като че уплашена. Юмрукът на Тенсор блесна, Лиан изпищя и сянката се разлюля. Лиан писна отново, размахал ръце и крака, от прехапания му език капеше кървава слюнка.

Каран усещаше безтелесния допир на въздействието, объркващо разума, което познаваше от деня на Събора. Тенсор още си играеше с Рулке, но й оставаха броени секунди. Знаеше, че този път пълната сила на заклинанието, насочено и фокусирано чрез Дара, който Лиан притежаваше, ще убие и нея, и всички други в залата. Но още преди това Лиан щеше да бъде разплескан по пода. Колкото и устойчив да беше, нищо нямаше да го спаси от такава неудържима стихия.

— Помогнете ми! — скочи тя.

Осейон, застинал объркан до Мендарк, се втурна напред с гърлен рев и помете вцепенените аакими по пътя си. Каран успя да грабне парче мрамор колкото тухла, да изтича към подиума и с двете си ръце да го запрати в лицето на Тенсор.

Чу се грозно хрущене, Тенсор залитна и изтърва Лиан. Ръцете му се отметнаха нагоре, от носа му шурна кръв. Мразовит повей угаси сиянието около юмрука му. Тенсор се опря на коляно и протегна ръце да се опази, когато сянката в портала се изду. Каран се мъчеше да избута замаяния Лиан встрани, но в главата й сякаш блъскаше океански прибой. Осейон стисна и двамата под мишниците си и ги изнесе от беседката.

Насред залата ги пусна да стъпят и извика:

— Бягайте!

Хукнаха към съмнителната безопасност на стълбата.

Тенсор довърши немощно разпокъсаното заклинание. Ударната вълна издуха снежинките и натръшка аакимите. В залата притъмня.

Само от отвора на шахтата в огнището проникваше зарево. Тенсор се задави и заклинанието напълно изгуби силата си. Мракът в беседката бе прорязан от назъбен като мълния проблясък, отекна трикратен гърмеж като смеха на исполин. Тенсор отхвръкна назад и падна от подиума. Беседката, останала невредима, за миг стана прозрачна, изгуби се от поглед и пак си върна плътността.

Порталът пустееше. С нов тътнещ напор на вятъра по средата изникна тъмна фигура с развята черна коса, щръкнала черна брада и светещи, наситеночервени очи. Същински великан, чиято глава опря в купола.

Рулке изглеждаше по-неудържим отвсякога. Вторият проблясък разцепи беседката, предната й половина се разтроши, само три колони и металният купол останаха като рамка зад него.

Тенсор се озърташе пощурял. Заклинанието се провали, Лиан го нямаше, а вече усещаше как му призлява от злоупотребата с магия. Смелостта му не стигаше да изтърпи това. Пречупи се и запълзя през залата.

Рулке напираше към тях. Алено наметало се развяваше върху черните му дрехи. Озърна се в търсене на противници.

Каран чу ниско свистене, засилващо се до тътен, разтърсил залата. Изведнъж сиянието в огнището се скри за миг — черен силует изскочи от шахтата и се понесе във въздуха като с криле. Игър стъпи на присвитите си крака и изпружи юмрук към тавана. Тънки лъчи блеснаха от изумруда, заслепяваха болезнено.

— Посрещни гибелта си, Рулке! — извика Игър, ухилен до ушите, и метна кристала по своя враг.

Рулке се вцепени, а изумрудът се премяташе към него. Улови го в последния миг. Сиянието се разгоря толкова ярко, че проникваше мътнозелено през ръката му. Рулке стискаше с огромните си юмруци и се гърчеше, сякаш кристалът беше нажежен. Впи пръсти в него още по-яростно, преви се и притисна ръце към корема си.

— Тар енг Казит! — ревеше Игър на незнаен език. — Изгори го! Изпепели врага ми!

При следващия проблясък на изумруда се видяха и костите в тялото на Рулке. Той виеше и ридаеше, почти разкъсан, но не пускаше.

Игър бе застинал в позата на устремил се напред бегач. Напипа слепешком ножа си, за да нанесе последния удар. Но шепотът на Рулке се чуваше все по-отчетливо — той откри насрещното заклинание. Лицето му се кривеше, пръстите му димяха. Тържествуващото изражение в очите на Игър се стопи.

Рулке разтвори пръсти. На пода прошумоля изумруден прах. Той се изправи на пръсти и се провикна от болка и възторг.