Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Не се оставяй да те подлъже — възрази Каран. — Много пъти се явяваше в сънищата ми. Могъществото му надхвърля твоето.

Тенсор се разсмя.

— Сънищата ти показват каквото той пожелае. А аз го видях . Очите не ме лъжат. Той си седи там, залисва се с творенията си и още вярва, че може да намери път към свободата. Що за глупак! Няма да избяга от Нощната пустош, освен ако не го пуснем. А аз смятам да го отърва от мъките му веднъж завинаги .

По смеха му пролича колко се е увлякъл в мечтите си.

— Ти си глупакът! — изтръгнаха се думите от Лиан. — Рулке те разиграва.

Тенсор присви очи.

— По-силен е, отколкото се надявах, и по-слаб, отколкото очаквах. Находчив е, но такъв съм и аз. А имам и оръжие.

— Тенсор… — промълви Каран. — Умолявам те в името на родството, което ни свързва.

— Ти сама прекъсна тази връзка — обърна й гръб Тенсор. — Няма да ме разубедиш.

Той продължи експериментите си, няколко пъти изчезваше в портала. Случваше се да го няма часове или само минута-две, докато проучваше невеществените граници на Нощната пустош. Последния път отсъстваше дълго, върна се пребледнял и запотен. Без да продума, изтича нагоре по стъпалата.

Лиан дремеше на пода, Каран крачеше неспирно напред-назад и един въпрос не й даваше мира. Какво ли е това тайно оръжие? Кога е имало оръжие срещу Рулке? И защо Тенсор е довел Лиан чак в Катаза? За какво му е летописец?

Накрая хвана Лиан за рамото и го разтърси. Той се усмихна.

— Събуди се!

— Буден съм — отвърна й безметежно. — Казвай.

— Какво се случи в края на Големия събор?

— Когато Тенсор взе Огледалото ли?

— Да.

В ума на Лиан всичко се подреди мигновено.

— Тенсор погледна стоящата горе Мейгрейт и откри в лицето й нещо, което го потресе или ужаси. Вдигна ръка да я порази, но размисли, все едно му липсваше смелост. Някой извика „Не!“ — ти беше, нали? Косата ти се бе изправила, размахваше ръце. И друг извика, може би Мейгрейт. Тенсор протегна ръка, имаше проблясък и Нелиса отхвърча мъртва към стената. Ти рухна на пода и се заблудих, че също си умряла. Всички паднаха в несвяст, дори Фейеламор, а Тенсор взе Огледалото.

— Но ти не беше засегнат, така ли?

— Само за миг-два бях замаян, не проумявах защо се отървах. Сякаш една порта се затвори в главата ми, а се отвори друга. Видях те безпомощна и ме обзе свиреп гняв. Грабнах бастуна на Нелиса и ударих Тенсор по главата. Не му навредих, а той каза, че съм му нужен. Поведе ме и аз нямах сили да се възпротивя, както е и до днес. Има над мен огромна власт и се възползва от нея, когато пожелае.

— Но защо да му е нужен един зейн, и то летописец? Какви бяха точните му думи?

— „Само ти си невредим. Имам нужда от човек като тебе. Време е да си уредим сметките, летописецо.“ После ме поведе. След малко успях да се отскубна и хукнах обратно към тебе, но той ми наложи волята си и вече нищо не можех да направя.

— Сред аакимите е известно само едно оръжие, употребявано някога срещу Рулке — бавно промълви Каран. — Заклинание, създадено преди хилядолетия. А Рулке е покварил зейните именно за да открие защита срещу това заклинание. Ти сам ми каза. Значи все пак носиш Дара на Рулке.

— Да. Изглежда заклинанието го отприщи.

— Но по време на Събора още не се е знаело.

— „Само ти си невредим…“ — повтори Лиан.

— Разбира се, това те е издало.

Всичко се оказваше по-страшно, отколкото тя си представяше. Рулке освободен, а глупавият беззащитен Лиан — щит в ръцете на Тенсор. Как ли ще използва Дара срещу самия Рулке?

Тенсор се върна стремително в залата, очите му святкаха. Нахълта в беседката, изръмжа нова заповед и огледалото грейна срещу него като бронзов фенер. Аакимът обърна глава и извика:

— Лиан от Чантед! Ела, часът настъпи.

Лиан тръгна към него против волята си. Каран се опита да го задържи, но скоро пусна ръката му.

Лиан изкачи стъпалото като механична играчка и застана до Тенсор, който стисна рамото му, образът в огледалото се разми и се избистри.

Каран се задави, сякаш някой я стисна за гърлото.

А Тенсор отвори портала.

В средата на месец бунс, последния от пролетта, жегата в Туркад беше лятна. Мейгрейт седеше в работната стая на Игър и наблюдаваше заниманията му както преди толкова месеци във Физ Горго. Той пускаше прахове и метални стружки в жаравата и прокарваше през пъстрите пламъци амулет, различни пръстени и стъклено кълбо. Тя се почувства неловко — сред фейлемите магиите бяха забранени и макар че не принадлежеше към расата им, нагласата се бе вкоренила в съзнанието й.