Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Лиан се повлече по стъпалата чак до залата, където Тенсор още се трудеше. Не се бе мяркал тук половин ден и беше съвсем нормално да отиде при отрупаната до стената храна и да напълни манерката си. Тенсор обаче вдигна глава и очите му блеснаха.

— Значи тя дойде да те измъкне? Дано имаш късмет да е по-добра към тебе, отколкото към сродниците си. Изумително изкачване… възхищавам се на доблестта и уменията й. Само че освен през тази врата няма как да слезете. Не е нужно да стъпваш на пръсти, вземи каквото искаш. Но не се съмнявай, че ще те повикам, когато си ми необходим.

Лиан побягна, понесъл храната, водата и одеяло.

— Знае, че си тук! — избълва, щом се добра до стаята под купола. Още му се виеше свят. — И каза, че за нас няма път надолу.

— Затвори вратата.

Той натисна тежката каменна плоча и се пребори с клеясалите панти. Не можеше да я залости, но поне я заклещи с каменни отломки. После помогна на Каран да седне.

Тя видя амулета от нефрит на шията му и се присви като ужилена.

— Махни го веднага. Неприятно ми е да го гледам.

Лиан го прибра в кесията си.

— Извинявай. Ако не беше скъп спомен от майка ми, отдавна щях да го изхвърля. Малиен обаче премахна заклинанието.

— Не съм против да го запазиш, но не го носи, когато си с мен. Моля те.

Нахраниха се и той я попита:

— Не се ли боиш, че Тенсор ще се качи тук?

Беше проснал одеялото на сянка в ранния следобед, Каран пък се изтягаше върху останките от наметалото, облегнала глава на гърдите му. Примижаваше към платиновия купол.

— Сега не ме е страх от Тенсор. Постъпих правилно и той го знае.

Лиан не беше толкова уверен, но си замълча. Погледите им се срещнаха и двамата се извърнаха. Толкова време мина, че не знаеха как да започнат отново.

— Виж се само… — промърмори той, вторачен в нея. — Направо си кльощава !

— Дръж се по-любезно. Върни ме в Готрайм и скоро ще се закръгля като яйце. — Каран понечи да стане, но мускулната треска я скова и тя тупна обратно на постелята. — Ох, не се понася. По-зле не съм била.

— Какво те боли?

— Ами всичко. Толкова пострадах заради тебе — усмихна се закачливо Каран, — докато ти си скитал безгрижно. И всяка рана е дълг, който трябва да ми изплатиш. Охо, чака те истинско робство!

— Скитал съм безгрижно, така ли? Не мога вече да си преброя белезите. Отвличане, удари по главата, душене, заплахи със смърт и хвърляне върху свлачища… Това за „безгрижно“ ли се брои?

— Самохвален разказвачо, кой може да различи фактите от измислиците в думите ти? Искам доказателства. Ето, виж, а ти нищо не ми показваш.

Каран вдигна косата си и той целуна сцепената кожа на цицината. Тя се постара да не трепне.

— Мисля да ти платя с целувки този дълг, на който толкова държиш. Само с тази раничка ли ще ми се фукаш?

— Имам си още доста. Не съм видяла какви белези получи тялото ми днес. Цялата съм натъртена. А я погледни как ме ужили скорпион.

Лиан се взря в дълбоката зараснала рана.

— Как едно дребно животинче ти е оставило такъв белег?…

Каран описа безмилостното лечение на Шанд с горящия клон.

— Нищо де, аз имам по-хубави.

Показа й дланите си, разранени от падането сред късовете натрошен базалт, и дългия белег от глезена до коляното.

— Спъването не се брои — възрази Каран, но плъзна устни по дланите му. — Белезите трябва да са заслужени.

— Ако ще и с небрежност ли? — засмя се Лиан и пак докосна раната от скорпиона. — Нищо по-забележително ли няма да покажеш?

Каран посочи всевъзможни следи от наранявания. Лиан ги целуваше, но отказваше да се впечатли.

— Само толкова ли имаш? Докато ми забиват копие между ребрата, ти си насиняваш палеца на крака?

Нейната усмивка се стопи.

— Копие между ребрата ли? Нали си измисляш?

Лиан вдигна ризата си. От раната бе останала само виолетово-кафява издутина по бялата му кожа, затова пък дълга цяла педя, с по-дебела буца по средата.

— Малиен ме заши. Малко по-наляво и щях да съм мъртъв.

Каран пипна белега с треперещи пръсти.

— Не знаех. Изобщо не усетих — промълви, сякаш беше виновна.

Опря буза в гърдите му и се успокои от леко забързаните удари на неговото сърце.

— Случи се само няколко часа след Големия събор. И аз не знаех какво правиш ти тогава.

— Въргалях се в несвяст. Шанд казва, че съм се опомнила чак на третия ден.

— Лежала си там два дни?!

— Не, Шанд ме намерил вътре през нощта. Сега не ми се говори за това. Искам да науча какво си преживял ти. Твоето „Предание за Огледалото“ сигурно вече е дълго-предълго — измърка тя, пъхнала ръка под ризата му. — Как те прободоха с копие?