Иън Ървайн - Тъмна е луната

Но образът не искаше да се съхрани, колкото и да се насилваше тя, сякаш залата вече не съществуваше. Щеше да умре.

Но все пак представата й бе успяла да съживи портала, защото тунелът се пресече и образува обла обвивка, после я изплю шеметно и изчезна. Каран се удари в нещо, което изкара въздуха от гърдите й.

Опита се да седне и главата й опря в неподатливо препятствие. Дишаше накъсано и стискаше клепачи да махне гъстата влага от очите си. Накрая възвърна зрението си, но наоколо нямаше нищо познато. Понечи да избърше кръвта под носа си и откри, че не може да си мръдне ръката. Изви глава и в полумрака различи металния купол на павилиона, под който я бе заврял порталът.

„Колко ли тежи… Дано успея да го повдигна.“ Заопипва със свободната си ръка и някак освободи другата. Лежеше в тясна кухина под четвъртина от купола, останалото беше сплескано. Напъна се, но металът не шавна. Не можеше и да пропълзи под него. Значи все пак ще умре тук. И никога няма да види Лиан.

Лиан лежеше вцепенен и чакаше невъобразимият гняв на Рулке да се стовари върху него. След миг обаче свистенето се засили до писък. Рулке се заклатушка към вратата, изтръгна я и започна да я оформя с пръсти. Скоро разполагаше с наглед метална плоскост, равна по площ на машината. Вдигна я непохватно, завъртя я на показалеца си и щом тя се превърна в диск, я запрати нагоре. Дискът залепна за тавана и шумът спря.

Рулке провеси глава, подхлъзна се и целият се разтресе. Опря коляно в пода, опомни се, но пристъпът се повтори. Каронът се заклатушка нанякъде. Набегът в Сантенар и всичко, което го бе сполетяло после, бяха изчерпали запасите му от жизненост. Погледът на Лиан го проследи през прозрачните стени, накрая фигурата му се скри в сгъстяващата се мъгла.

Лиан пак остана сам и уплашен. Всичко се бе случило твърде бързо. Каран бе изчезнала, преди той да проумее нещо. Защо му се бе разсърдила толкова? Повтори сцената в паметта си, опита се да я види през нейните очи. Тя пищеше потресена, обвиняваше го, че се е покорил на Рулке. Това го жегна — той не бе отстъпил пред изкушението, колкото и да му се искаше. Защо го бе лишила от доверието си?

Щом се избави от присъствието на Рулке, не можеше дори да разбере какво го бе изкушило. Зейните вече бяха встъпили веднъж в сговор с него и заради това ги изтребваха и лишаваха от всичко, прогониха ги от любимия им Зайл, тормозеха ги цяло хилядолетие. И още носеха Клеймото на Рулке, срамния белег. Никой в Сантенар не знаеше това по-добре от Лиан. Нима би се продал за толкова съмнителна отплата? Надяваше се повече да не изпита тази съблазън.

И какво да прави сега? Да бяга и да се крие? Безсмислено, щом се намираше във владенията на Рулке. Отиде при плочата, но тя по нищо не се различаваше от пода наоколо. Порталът бе недостъпен за него.

Стените пък бяха толкова прозирни, че вероятно би могъл да минава направо през тях. Престраши се и най-близката се оказа не по-здрава от сапунен мехур. Върна се при машината. Пак понечи да я докосне и пръстите му потънаха във вътрешността й. Този загадъчен, заоблен механизъм дори не докосваше пода. За какво ли бе създаден? Или бе обикновена прищявка, нещо като ваяние, с което Рулке е запълвал нескончаемите часове? Повод за празни хвалби?

Тръгна да потърси храна и вода, но попадна в част от Нощната пустош, която се бе разкривила кошмарно. Макар че виждаше през стените, не намираше вход. Върна се в относителната безопасност на залата с машината.

И там остана да търпи глада и жаждата. Би облизал дори леда от пода, само че по него имаше втвърдена кръв. Накрая намери чисто петънце, натроши го с ботуша си и държа парчетата в устата си, докато се стопиха. Водата имаше вкус на метал.

Доспа му се, но не смееше да припари до спалнята на Рулке. В друга стая намери ниша с вратичка и се напъха в нея. Беше по-топло, отколкото на пода. Там прекара още много часове в неудобна поза, но накрая се увери, че страхът и гладът са прогонили окончателно съня. Заброди из Нощната пустош, надничаше навсякъде и запомняше всичко, за да го опише в сказанието си. Но не откри вода, нито нещо за ядене.

Накрая Рулке се върна с покрит поднос. Не можеше да се каже, че Лиан му се зарадва, но появата на карона поне придаваше някаква определеност на затворничеството му. Рулке бе облякъл роба от лъскава черна коприна и поне привидно бе посъбрал сили, но дългата рана през веждите му тъмнееше подута. Остави подноса на мраморен пиедестал. Погледът на Лиан се прикова в него, малко оставаше от устата му да потекат лиги.