Иън Ървайн - Тъмна е луната

Стените бяха гладки и я затрудняваха, само че извивката на спиралата й даваше възможност да запъва с длани и колене. Два пъти засядаше, преди да види дневната светлина. Главата й се подаде навън. Бе високо горе, от подножието на кулата я деляха седемдесет-осемдесет разтега. Намираше се върху скупчени прекършени останки от каменните спирали, които още стърчаха въпреки силния си наклон. Доста по-надолу имаше други развалини от кулата, а по тях висяха извивки от стълбата. От вътрешността на кулата бяха останали само огромни купчини отломки. А при западния край на платото разломът изстискваше от себе си червенееща омекнала скала.

Дори за опитен катерач като нея спускането беше смразяващо, защото нямаше никакви помощни средства. Но не беше толкова зле — при срутването на кулата повечето плочи от облицовката се бяха изпокъртили и сега Каран можеше да се захваща сравнително здраво по грапавата, ръбеста повърхност.

Започна да притъмнява, когато тя най-после стъпи на земята, завлече се по осеяната с отломки площадка и стигна до полуразрушената крепост. По коридорите се добра до помещенията, където бяха живели аакимите. Намери вода и само няколко пакета храна, останали от огромните запаси. Явно все някой бе оцелял след падането на кулата и бе решил да прекоси Сухото море. „Дано са Шанд и Малиен!“ Тя се нахвърли на храната като изгладнял вълк.

После отиде да се види в огледалото на банята. Пред нея стоеше окаяница, покрита с кръв и мръсотия, които потта бе спекла на кора. Очите й червенееха от спуканите капиляри при преминаването на портала. Панталонът й бе скъсан на едното коляно.

Малко по-късно с огромна радост намери раницата си там, където я бе оставила преди изкачването по кулата. Извади чисти дрехи, отиде при резервоарите, изкъпа се, изпра старите дрехи и се приведе в по-приличен вид. После тръгна да претърсва Катаза, дори пак пълзя по развалините на кулата, за да дири Лиан.

Не го намери, пък и всъщност не вярваше, че има надежда. Нали го бе зарязала в Нощната пустош? А Нощната пустош се свиваше. Може и да бе вече мъртъв.

Въпреки всичко продължи диренето си и на другия ден. Преброди безбройните помещения в Катаза. Обиколи платото, в случай че порталът се е преместил и е изхвърлил Лиан някъде наоколо. Не намери нищичко. И тогава наистина потъна в отчаяние.

„Няма го и това ще ми тежи винаги. Трябваше да го опазя. Или е мъртъв, или е в Нощната пустош, където Рулке рано или късно ще го подмами, за да го употреби за своите цели. Как би могъл Лиан да му се възпротиви? Аз самата не бих могла да издържа.“

Твърде силен беше страхът й за самата нея, ужасът от нов пристъп на безумие. Рулке бе събудил спомени, които тя се опитваше да забрави вече цяла година — Емант, полудяването, Големият събор…

Твърде лесно си бе позволила да повярва в покварата на Лиан, беше го обвинила без никаква причина. И колко ловко я беше надхитрил Рулке, като вся раздор между нея и Лиан. Той бе много изкусен във всяването на раздори.

Тя седна на стъпалата пред рухналата кула. Нямаше как да научи колко време е минало след тръгването на оцелелите от Катаза. Дали и ходът на времето в Нощната пустош не беше различен? Струваше й се, че е била там само няколко дни. Но по платото не откри следи от приятелите си дори там, където пръстта беше мека. Може би ги нямаше от седмици, но не и месеци, защото слънцето достигаше най-високата си точка в небето почти на същото място.

Лек ветрец разпиля книжа по настилката. Каран нехайно улови един лист и позна почерка — свитък на Тенсор, върху който бе писал и Лиан. Скочи и се втурна да събира останалото. Накрая откри и откъде ги бе изтръгнал вятърът — торбата на Лиан, увиснала по ръба на платинения купол. Отряза вървите, за да я вземе. Вътре беше и безценният му дневник, в който бе започнал съставянето на „Предание за Огледалото“. Прелистваше и се връщаше в дните, когато бяха заедно, докато спомените не й натежаха непоносимо.

Следващите два дни изминаха бавно и тягостно. От детството си Каран не помнеше такава самота. Да тръгне или да остане? Всеки избор криеше рискове. Сухото море вече се бе превърнало в безпределна фурна. Нямаше да извърви сама дори късия маршрут, избран от Мендарк. Щом не можеше да настигне другите, трябваше да чака в Катаза до зимата. Още двеста дни, а Рулке можеше да я докопа тук всеки миг.

Ако искаше да догони групата, задължително беше да потегли още сега. Но не й се тръгваше. Мотаеше се при платинения купол, провиснал накриво на ръба на крепостта. Под него двамата с Лиан се любиха за пръв път, а този миг беше важен като мистично тайнство за нея. Но спомените само я натъжаваха. Нямаше сили да се откъсне. Уви се в наметалото, притисна дневника към гърдите си и накрая заспа.