Иън Ървайн - Тъмна е луната

„Прости ми, Лиан… Не те обвинявам. Но ако не се измъкнем, той пак ще ме докара до лудост. Предчувствам го. Ще сторя всичко, за да се избавя, а после ще те помоля за прошка.“

Тя се дърпаше, Рулке настъпваше досущ както в Катаза. Той вдигна ръка.

— Не се опитвай да ме ядосаш. Понесох хиляди оскърбления, наричаха ме с хиляди обидни имена.

— Минаха хиляда години и от тях остана само едно — уязви го тя. Искаше да го отдалечи от Лиан. — Великият предател! Нищо друго не се помни за тебе, измамнико. Защото няма друго.

— Всяка история си има две страни, както монетите! — разбесня се Рулке. — Дали пък не се нуждая от свой разказвач, който да разпространи моята? — Стрелна Лиан с многозначителен поглед. — Или май вече си го имам…

— Лъжите ти ще си бъдат лъжи, ако ще и най-великият разказвач в Сантенар да ги подкрепи! — сопна му се Каран.

Рулке се навъси. Протегната му ръка се тресеше. За него Каран беше нищожество, но той бе на края на силите си и думите й го жилеха.

— Разяряваш ме, дребосъчке — изсъска дрезгаво.

Тя усети натиска на съзнанието му, който сякаш избиваше опората изпод краката й. В някакво кътче на ума й отново се спотайваше безумието, овладяло я по пътя към Туркад. Още не се бе надигнало, но Рулке лесно можеше да я потопи в него. Нямаше да изтърпи същото втори път. Обхвана я сляпа уплаха.

— Лиан! — извика тя. Как да го прати към портала, без Рулке да узнае? — Спомни си за какво говорихме! Стой далеч от него!

— Обмисли и моето предложение, Лиан. — Рулке го сграбчи за ризата. — Има какво да спечелиш. Ти също, Каран. Мога да ви дам всичко, за което копнеете, а от вас се иска само да ми направите дребна услуга.

Каран замахна, сякаш да го удари с кофата. Рулке отскочи, загуби равновесие и се подхлъзна на заледената разлята вода. Размаха ръце и тогава Каран метна тежкия съд. Ръбът на металното дъно го удари по очите и носа, той се стовари на пода с тътен, пръскайки светещи вълни в мъглата.

— Бягай! — викаше Каран, втурнала се към портала. — Лиан, побързай!

Само че забрави за изкълчения му глезен. Лиан куцукаше мъчително. Още при третата му крачка Рулке се надигна с огромно усилие. Дълъг разрез минаваше през веждите му, от носа му капеше кръв по леда. Разкрачи се и опита да избърше очите си с едната ръка, а от юмрука на другата бликнаха ослепителни лъчи и оставиха белези по стените и тавана. Лиан се уплаши, че ще погуби Каран в яростта си, и му налетя. Двамата отново се стовариха на леда.

Каран се обърна. Видя само смътния силует на Лиан в мъглата, коленичил до Рулке, сякаш му се кълнеше във вярност.

— На всичко ли си готов заради скъпоценните си Предания?! — изпищя тя, загубила власт над себе си.

Въпреки стичащата се в очите му кръв Рулке изпъна ръка към плочата. Стената зад Каран се разтвори в назъбена дупка, после целият дворец стана прозрачен.

Волята му я връхлиташе като потоп от разкъсан бент, прогонваше мислите от главата й. Лудостта също прииждаше като вълна и се извисяваше над нея. Не можеше да се справи с паниката. Залитна заднешком към портала, който се отвори в нагънат тунел.

И започна да я придърпва. Рулке най-сетне изчисти очите си и запрати Лиан настрана. Чак тогава Каран проумя, че Лиан се е хвърлил да я защити. Успокоена, че се е добрала до портала, тя проумя огромната си грешка. Рулке я бе победил с лекота, защото я беше преценил правилно.

Тя извика и се опита да изскочи. Твърде късно — порталът я отнасяше. Каран размаха ръце като удавник, но сякаш бе попаднала в пълна с масло фуния. Падаше, смаляваше се, потъваше в пустотата на портала.

Лиан затича към нея, стъпи на омекнала част от пода и затъна до коленете. Рулке отново обля портала в светлина. Огнена линия плъзна по тавана, издълба стената и закачи ръба на плочата. Засъска излитащ през тавана въздух.

— Я се върни! — изрева Рулке.

Последният й спомен от Нощната пустош беше лазещият на длани и колене Лиан и Рулке, надвесен като вампир над него.

Проходът подмяташе, въртеше и усукваше Каран безмилостно, а под клепачите й избухваха бели фойерверки. Тунелът се сви рязко. Насрещният въздушен поток изопна косата й в посока на Нощната пустош. Каран се напрягаше да не забрави целта си — залата в Голямата кула, където Тенсор бе изградил своя портал. Очите й смъдяха, усещаше вкус на кръв.

Отвори уста да закрещи и целият въздух изскочи от дробовете й. Тунелът се обтегна по тялото й като тесен чорап. Така притискаше гърдите й, че не можеше да си поеме дъх. Полека изпадаше в безсъзнание. Изтръгна всичко възможно от дарбата си, за да съсредоточи съзнанието си към Катаза.