Иън Ървайн - Тъмна е луната

Сега, когато Малиен бе ранена, Аспър остана единственият лечител в групата аакими, който беше в състояние да помогне някому. Той се зае първо с Тенсор, скоро Шанд се освободи и дойде да помага. Свалиха дрехите, избърсаха го с мокри кърпи и го прегледаха. По грамадното тяло се издуваха мускули на борец, но гръдният му кош беше хлътнал от едната страна, лявата му ръка висеше безжизнено, а целият му скелет като че беше разкривен.

— Аспър, нещо ме озадачава… — промърмори Шанд, докато се занимаваше със счупените ребра.

— Какво?

Лечителят отметна падналия пред очите му кичур с окървавената си длан. Имаше красиви ръце, чиито пръсти — типично за аакимите — бяха двойно по-дълги от дланта.

— Като гледам, нито формата, нито броят на костите му са каквито трябва.

Аспър се засмя.

— Нима не знаеш, че строежът на телата ни не е точно като вашия? Ние, аакимите, сме отделна… — запъна се в търсене на дума — … раса… племе… Не, не, ние сме отделен вид. Много близък до вашия и все пак различен.

— Знаех, но не предполагах, че разликите са толкова големи.

Щом направиха за ранените каквото можаха, Шанд отново бе връхлетян от тревогите за Каран и Лиан. Какво бе казал Рулке? „Ако знаеха къде ще ги пренесе порталът, нямаше да се напъхат с такова желание в него.“

— Къде ли са попаднали? — обади се и Малиен. — Дали Рулке ги е запратил право в Нощната пустош?

— Не знам — отвърна Мендарк, — а и това не е най-важното.

— Кое тогава е по-важно? — кресна Шанд.

Толкова се страхуваше за Каран, че му идеше да вие. Но така изобщо не би разколебал Мендарк — човек, нелишен от благост, но закоравял интригант, който и в тази беда съзираше някакви шансове за себе си.

— По-важна е целта, за която са му необходими — невъзмутимо напомни Мендарк. — Е, какво ще правим с Рулке?

— Нека първо налучкаме къде са те сега — предложи Талия, — после ще се опитаме да ги върнем.

— Не! — отсече Игър и макар че се опитваше да бъде спокоен, едно мускулче на лицето му заподскача.

— Какво ти става! — скастри го Мендарк. — Нали ти върнах свободата.

— И имам намерение да я запазя — дрезгаво изръмжа Игър. — Няма да му дам втори шанс.

— Ако знаех, че ще се превърнеш в мишле — прихна Мендарк, — не бих си направил труда да ти помагам.

— Никога няма да разбереш какво преживях… — прошепна Игър.

— Пфу! — Мендарк пак се обърна към Шанд с наглед искрена усмивка. — Как мислиш, стар мой противнико в споровете? Ами ако Каран и Лиан наистина са в онзи капан? Правилно ли е дори да го опитваме да ги измъкнем, или рискът ще е прекомерен?

— Да затворим Нощната пустош! — с неумолимо упорство изрече Игър.

— Трябва да ги избавим, разбира се — възрази Шанд.

— Съгласен съм — подкрепи го Мендарк. — Както и да сме настроени към Каран и Лиан — на мен не са ми безразлични, — да не забравяме, че Рулке е нашият враг. Щом той иска да са в неговите ръце, длъжни сме да му попречим.

— Не е ли клопка това? — Бузата на Игър пак трепкаше. — Може би те са само примамка, за да привлече и нас там.

— Или е така — сви рамене Мендарк, — или наистина са му необходими. Вие какво ще кажете? — Той огледа кръга от лица. — Ще се опитаме ли да върнем Каран и Лиан, или ще бягаме и ще се крием? Предпочетем ли второто, ще се наложи да бягаме бързо и да се крием надълбоко.

— Да се опитаме — промълви Малиен, а останалите един по един повториха думите й.

Мендарк погледна питащо стария си неприятел.

— Проклет да си! — изсъска Игър. — Разбира се, че ще ви помогна — без мен нещо няма да постигнете. Но всичко ще е напразно.

— Да речем, че успеем. Или пък не. После какво? — попита Шанд.

— Ще отворим портал, който да ни пренесе в Туркад — реши Мендарк.

— Можем ли? — усъмни се Малиен.

— Възможно е! Малиен, погребете своите покойници, след това ще поискам от майсторите сред вас да изградят наново портала на Тенсор и да поправят медното огледало. Да се захващаме!

Аакимите изпълниха скръбните си задължения. Трима бяха погубени — сред тях и високият Хинтис, който толкова мразеше Лиан. Смъртта бе заличила свирепия гняв, изпълвал последните му мигове.

Подобната му на вълна коса бе покрита с прах, чертите му бяха застинали в неестествено спокойствие. Само езикът му се подаваше от ъгълчето на устата. Приличаше на огромно дете. Неговият приятел Баситор внимателно изчисти косата му и заедно с още един ааким положи трупа на носилка. Изнесоха телата от Голямата кула по западния мост, към крепостта.