Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Офицерите заклеват ли се във вярност? — изрева той на залата. — Съветът дава ли подкрепата си? Събранието подчинява ли се?

Всички се изправиха и извикаха: „Мейгрейт!“.

— Ще проведем избор на Магистър. Аз предлагам Мейгрейт. Някой ще възрази ли?

Тя завъртя глава.

— Недей да ме предлагаш. Постът е зает, каквито и да бяха претенциите на Тилан. Тази чест все още се пада на Мендарк и единствено смъртта може да му я отнеме. Е, Съветът съгласен ли е с това? Хения, какво ще кажеш? Ще ми обещаеш ли своята преданост, сега, когато изходът е ясен ?

Хения се подчини, макар и да личеше колко противна й е принудата. Смутните времена бяха разнебитили духа й. Неспособността й да заеме нечия страна беше като болест, а неспирните промени я подлудяваха.

Всички дадоха съгласието си, подписаха документите и разпратиха копия от тях за всеобщо оповестяване.

— Не предлагайте и да оглавя Събранието — предупреди ги Мейгрейт. — Не се стремя към никаква власт, но ще заема поста на Игър, докато се върне… или се случи нещо друго.

Изпратиха я с овации, когато Ванхе повика почетна стража и я съпроводи до покоите й. Той лично се погрижи за раните й, а неговите слугини я изкъпаха и облякоха. И тогава Мейгрейт се тръшна в леглото, простила се с мимолетната увереност. Да беше измислила нещо по-добро… и по-навреме.

— Защо не успях да спася Бинди?…

— Той умря като доблестен малък войник — отвърна Ванхе. — Така му било писано.

— Що за времена са нашите, щом и децата трябва да бъдат войници? — изфуча тя, но знаеше, че маршалът не би я разбрал.

Ванхе се опияняваше от радостта си. Техният ход на отчаянието бе донесъл успех отвъд всякакви надежди. И в момента хората му разнасяха вестта из града, а куриери препускаха към всички краища на империята.

— Нищо повече не би могла да сториш, освен да ни отървеш веднъж завинаги от Тилан. Той ще си остане наш враг, защото не му е по нрава да служи, стреми се само да е на върха, ако ще и да е жалък некадърник.

Маршалът тръгна към вратата.

— Ванхе, ще отидеш ли при майката на Бинди? — извика припряно тя подире му.

— И това е мой дълг, макар и печален.

— Осигури й някаква пенсия или й намерете работа.

— Разбира се. Няма да я изоставим.

Мейгрейт затвори очи. Прилошаваше й, както след всяка злоупотреба с нейните дарби. А този път щеше да е по-зле от всякога.

Два дни се мяташе в леглото и бълнуваше, жертва на побъркващи кошмари и чести пристъпи на призляване. Но сутринта на третия ден тя се събуди възстановена, макар и още слаба. Раната в рамото й смъдеше силно. Не бе спала толкова дълго, откакто Фейеламор я измъкна от Физ Горго.

Ванхе дойде, щом научи, че е в съзнание.

— Беше великолепна! — Усмивката почти разделяше лицето му на две. — Моля те да ме извиниш, че се съмнявах в тебе. Историята се разчу тутакси из целия град и вече имаш един милион приятели, ако ще да си ганджия — чужденка. Тук никой не харесваше Тилан освен безсъвестните наемници и използвачи.

Мейгрейт се усмихна отпаднало.

— Значи си свърших работата.

— Тепърва започваш! Моята армия ти е вярна безогледно, Четвърта армия също ще ти се закълне във вярност утре, ако имаш сили да излезеш пред строя им. Войските на Тилан вече се разбягват, няма да ни тормозят. Но извън Туркад едва ли нещо се е променило, а няма да е чудно, ако гашадите ни се нахвърлят още по-свирепо, за да те отстранят, преди мнозина да са се събрали под твоите знамена.

— Те не искат да ме отстранят — поправи го Мейгрейт. — Опитват се да ме замъкнат в Шазмак, за да поправят предишната си несполука.

— Трудничко ще им бъде да пробият през моята стража! — закани се Ванхе и разгъна донесената карта. — Мейгрейт, време е да помислим за империята. Каквито и чудеса да ти приписват слуховете, за другите земи в Ягадор ти си оставаш далечен лъч надежда. В Банадор се вършат големи жестокости.

— Горката Каран — изрече Мейгрейт. — Толкова обичаше родния си край. Често се питам каква е участта й. Е, ти ми даде власт и аз ще се възползвам. Нека из Банадор се разчуе, че Каран Фърн е моя близка приятелка и ако е необходимо, ще поведа армия, за да освободя нейната страна.

Маршалът изглеждаше стъписан.

— Аха… интересна стратегия. — Гласът му охладня. — Естествено подобни военни кампании изискват внимателно обмисляне, не моментни прищевки.

„Напомня ми да си знам мястото — помисли Мейгрейт. — Все пак ще бъда кукла на конци.“

Нямаше сили да се противопостави и се отпусна на възглавниците.